Selfish Love

Размишленията ми в днешната статия са подбудени от едноминутен разговор от последния епиозод на Heroes. Предупреждавам, че в разговора се разкриват важни неща относно сюжета на епизода, за това не препоръчвам да четете надолу, ако не сте го гледали. Но ако въпреки всичко желаете- заповядайте, но на своя отговорност :]

Once upon a time...

Разговорът е между Хиро и Чарли.  Можете да го гледате директно на ТОЗИ линк. Хиро току що е спасил своята любов от Сайлър, след като дори е успял да го склкони  да „поправи“ тумора на сервитьорката. Нашият  пътешественик във времето започва диалога пръв:

- What’s wrong?

- I don’t know, um, I kind of have a knot in my gut.

- Oh, then, allow me to untie it.

- You’re the one that put it there. Look, Hiro, I was okay with dying. Really, I’d accepted that, but this… Gosh, this just feels like cheating.

- No, it’s okay.

- It’s not. It’s not okay. I mean, that man, Sylar. You said he’s going to kill a lot of people. I just don’t understand how you could let him do that. You’re supposed to be one of the good guys.

- I had to preserve the time-space continuum.

- But you didn’t. You changed it. You saved me.

- But this is our happily-ever-after. We’re going to Otsu. Yay! Otsu!

- Hiro, 300,000 people die every single day. Young, old. There are accidents, murders. Why am I any different? Why do I get to live?

- Because I love you.

- Then that’s just selfish…

Is that it ? Заслужава ли да спасиш единствения ти лъч светлина на този свят ако по този начин обричаш толкова много други на смърт ? Мамка му, наистина е егоизъм… Чарли в случая нищо чудно, че се чувства така. Не е нужно да е супер умница, за да разбере, че нещо не е наред… и буцата в гърлото й е точно там, където е трябва да бъде. Вина… това изпитва тя. Вина, че някой я обича толкова много, за да стори подобно нещо. И заедно с това умиление и радост… Чувства се прекалено не на място, не по правилния начин.

Ежедневно умират толкова хора. Чарли му го казва. Нейния живот- на една обикновена сервитьорка едва ли би струвал колкото тези на хората, които Сайлър предстои да затрие от лицето на земята за да се добере все по- близо от така желаната от него сила и власт… Но не и за Хиро! Той за пореден път доказа, че с контрола си над времето, той е способен дори да… връща хора от гроба. Той промени настоящето, поправяйки миналото. Дали вредата която е сторил ще бъде голяма, тепърва предстои да видим. Но за него това не е от значение. Любовта може да е огромна сила, страшен стимул да се докопаш до своето, да обичаш избрания човек безгранично и да не позволиш дори на Времето да те спре. Ето това е сила… носеща ужасно голяма отговорност… Аз лично не знам как бих живял с нея на плещите си…

***

И все пак, заслужава ли си да хвърлиш в ръцете на убиеца толкова много жертви, за да спасиш само една от тях ? Мен ако питате, въпрос на лична гледна точка… Ако за един човек другия е целия свят … не му остава много за да стори. Ако ще и да трябва да направи такава жертва и предателство към собствените си принципи. Love obviously comes first.

Чарли с гласа на Разума

П.П: Посвещавам статията на Йоанна Стоянова, a.k.a. The Chosen Pessimist and also as legolassss Идеята за статията беше нейна, за което отново й благодаря :]

Self- Sacrifice

Саможертвата… нещо, което човек прави без да мисли. Когато вижда, че положението е безнадеждно и само едно бещо би променило нещата. Но стига приказки. Имам в предвид „fairytales“. Кой изобщо и за кого е готов да се пожертва?

В наше време, в нашия свят всъщност има много хора готови да се пожертват, да умрат за някого… Просто защото го чувстват. Но в крайна сметка се обажда човешкия разум с въпроса : „А този човек заслужава ли такава саможертва от наша страна?“ И разума обикновено надделява. При повечето. The most often corrupted human mind…

Един добър friend of mine ме накара да се замисля над въпроса… „Дали да умреш за някого е по-добре за теб самия или за него?“ Честно казано не ми беше и хрумвал! Изглежда лесен на пръв поглед, но я се замислете за алтернативите:

В първия случай не правиш нужното и губиш изключително важен за теб човек. Това е неговия край като човек или поне като такъв, какъвто е бил и си го помнил… Изглежда каквото си направил не е било достатъчно за да го спасиш. Започваш да се самообвиняваш и да скърбиш за загубения другар, което те съсипва.

От друга страна- жертваш се. Вече не си това, което си бил. Приятеля ти остава жив, здрав, човек. Но сега той е в твоите обувки. Обвинява себе си и се жалва за изгубения приятел- теб,който си дал себе си в тази неравна борба, за да запазип него. Или за да избегнеш последствията от „вариант 1″ ? Хм… Интересно нали?

И в 2-та случая всеки губи много. Джоузеф Забара е казал „Приятелството е едно сърце в две тела.“ Доста като „любов“ звучи, нали? Но нека се съгласим с човека. Умре ли едната половина от това сърце, другата скърби… и кърви. Но с времето всичко се лекува

Ами саможертвата без причина? Напразната саможертва? Малко са нещата, които бих казал, че са толкова жалки колкото това. Да дадеш себе си незаслужено, за някаква… кауза, която не си струва. За човек, който не само че не го заслужава и не би го оценил, но и не би направил разлика от това какво е със или без твоето дело.

***

Не живеем в свят на герои… Казваме доста често неща за които после съжеляваме и още по- често НЕ казваме неща, за което по- късно ни е яд. Живеем в свят на интереси и пари и все по- малко в свят на хора и на емоции. Рядко се разбираме, защото се мъчим да схванем смисъла в това, което казва другия. Слушаме с ушите си, а не със сърцето си. В крайна сметка всеки може да му се втълпи нещо, да бъде препрограмиран, но никой не може да му отнеме правото да чувства това, което сърцето му чувства, освен ако самия той не пожелае. И да мразиш, когато ти казват истината е човешко… не сме роботи. Не можеш да се сърдиш на някого, че ти казва истината, ако го казва с добри намерения. Но въпреки това го правиш. Обиден си и не искаш да го погледнеш, макар разума да ти говори друго. It’s called HUMANITY! Също като чувството за самосъхранение и това да пазиш близките си… Баланс му е майката! Правилен отговор за достигане до решението няма. Има само ТВОЯ отговор!

Никак не е лесно и обикновено положението е точно като на картинката.

Screw It On! („Pass It On!“ vol.2)

Оказва се, че Човекът е в пъти по- склонен да е шибан и гаден, подмолeн и да си връща всичко лошо, което са му сторили, отколкото да осмисли живота си и да направи нещо различно и непознато за него, като например да бъде добър… Злопаметни сме и това е! Но най- глупавото е че не само връщаме лошото, но и се озлобяваме и всеки един- приятел или неприятел, близък или не, става непосредствена жертва на вътрешното ни желание и страст за мъст и сляпа справедливост и правосъдие.

Страшно става когато „всеки ти е крив“, а да не говорим за момента в който разбираш какво правиш и целенасочено си гаден и лош с незаслужилите го твои близки. „Но защо аз да съм добър с тях, след като те не са с мен?! Сега и аз ще съм гаден! И ще ги дразня… ако ме дразнят… и дори ако не ме дразнят. Ако не ме закачат, аз пак ще ги тровя. Тогава още по- добре за мен и по- лошо за тях!“ казал Човекът. Всички сме такива… Толкова ли не виждаме, че попадаме в един толкова грозен и пагубен омагьосън кръг на омраза и негативни настроения и мисли?! Накъде водят съзнателните негативни настроения, без значение от „мишената“ на твоите кофти чувства, ако не към самоунищожение и един по- мизерен и незаслужен живот?

Предай нататък ли ? Колко човешка воля и вътрешна доброта, чувство за самосъхранение, любов и личностно развитие са нужни не само за да се спре тази ЛУДОСТ, да отвръщаш на лошото с лошо, както и да го предаваш, но и да обърнеш превеса на силите, чувствата и емоциите. За това е нужно да си повече от човек- да се стремиш към божественото- да прощаваш и да се учиш на добро. И да го предаваш.

„Screw it on!„, както сам я кръстих, се оказва пълната противоположност на великата, утопична и все по- невъзможна в очите ми философия за живота- тази която искам да усвоя и да предавам- „Предай нататък“. И все пак да помним, че всичко зависи от нас… Together!

Pass It On!

Изминаха близо… 4 месеца откакто съм публикувал нещо… Проклетото лято, изпълнено с ядове и нерви, насъбрани покрай работата и „кризата“… се изниза така бързо сякаш, а аз колкото и пъти да отворех блога, за да драсна нещо, музата ми сякаш я нямаше… Любовта към философията за живота и Heroes си седеше, но някак си не ми беше до нищо от това… Единственото, което оставаше тук, са купове чернови, на всевъзможни теми- коя свързана с ежедневието ми, коя с поредния възникнал масов проблем… но това е минало… време е за ново начало! : )

***

Отърсен от проблемите си в работата това лято, вече съм във Варна, вперил поглед в студентското си бъдеще и … готов да размишлявам над живота и човешите разум и сърце. Нови съквартиранти, нови приятели, нови предмети, ъпдейтната психика :] … Обичам началото на всеки курс във Варна! Винаги е като начало на нов живот, нов шанс… да съм по- добър, да правя нещо по- различно, по- полезно! Да съм полезен на хората около мен, да се радвам на живота, заедно с тях… и когато са добри с мен, да предавам нататък!

Получиш ли добро, предай нататък!

Да не говорим, че HEROES ни зарадва с двучасова премиера предната седмица, а днес пристигна и чисто новия 3-ти епизод! Действието се развива- нова неизвестна и непозната хора със способности, нови изненади, както и новото начало за някои от познатите ни герои…

Не мога да не спра погледа си на Питър, както винаги. За какво говорим тук- за тотална деградация, или намиране на вътрешен покой и посвещение най- накрая? Мненията са спорни, но не тях искам да обсъждам тук и сега. Дистанцирайки се от цялостната картина и говорейки простичко, с факти, Питър твори добро. Помага на хората, безвъзвратно. Както Ноа му каза, те най- вероятно дори не знаят кой е и няма да го запомнят.

Ето сега и великата теория, която нито е моя, нито искам да я преиначавам. Да предадеш нататък. Да отвърнеш на добрата дума или дело със същото не винаги е достатъчно. Но става един утопично прекрасен и магчен кръг, ако на добрината, която са ти сторили- извършената услуга, разбирането от приятел, прегръдката от мама или татко; се отговори с добро на друг човек, т.е. да предадеш добрата вълна и емцоия на следващия си близък, а защо не на непознат?

Каквото и да говорим обаче, дори и да приемем, че системата би проработила, все някой би трябва да започне. Да направи първата крачка, да помогне, знаеки че няма да му се върне нищо. Без никакви очаквания. Да постъпиш така заради самото дело- безценно качество. Такива хора обаче, които да започнат цялата схема, да задействат великия план, са малко. Недостатъчно дори. А да не говорим за реалната възможност в нашето ежедневие да „предадеш нататък“- абсурдна, незаслужена и много наивна постъпка според много от нас.

А в крайна сметка едва ли има нещо по- хубаво от това да се развиваш като личност и в същото време да допринасяш за усмивките на лицата на хората. Това променя деня ти- осмисля го. Защото… за всичко, за по- доброто трябва да сме ЗАЕДНО! Колкото и да си повтяряме, че бройката не прави силата, единството е това, което ни трябва да за започнем отначало, да сме по- добри… да се възкресим, да потърсим изкупление :] …

A Dreamer

Не трябва да губиш вяра и да спираш да мечтаеш... НИКОГА!

Завърших предната статия с обещанието, че скоро ще направя нова, изцяло посветена на една мисъл, която от скоро време ми дава нов поглед върху нещата и ме кара да съм такъв, какъвто съм. Посвещавам поста на това колко важни са мечтите и… специално на един мой много близък приятел – The Sick Dreamer

“Светът не може да се подобри от песимисти и циници, ограничени от очевидната реалност, светът може да се подобри само от мечтатели, които виждат една по-добра реалност и се стремят да я постигнат.”

***

Хората имаме нужда да мечтаем… За това какво ще правим утре, как яко ще си изкараме лятото, как ще се чувстваш като студент… :] Може и да растем, да се развиваме, но винаги ще мечтаем. Дори и мечтите, които имаме да не са като тези преди 10 години, сега пак мечтаем. Виждаме един по- добър и различен за нас свят в бъдещето. И стига да се опрем достатъчно силно на тези мечти, и ако ги превърнем в постижими цели, то тогава вече сме изминали по- голямата част от пътя до изпълнението на мечтата…

Днес мечтата ти може да е да помагаш на болните, да ги спасяваш, но утре  е възможно да си едно стъпало по- нагоре- да имаш възможността и потенциала да помогнеш на… целия свят? И единственото което може да те спре сега си самия ти- желанието и волята ти. Погледни смело напред и се стреми към, това което толкова време си мечтал. Колкото и да ти се присмиват другите и да не разбират и одобряват нещата, които правиш. Не се предавай. Мечтай! А какво ли е осъществената мечта? Какво става, когато я превърнеш в реалност? Просто започваш да мечтаеш пак! :]

Чувството сигурно е като да докоснеш небето; да стигнеш там, където никой не е бил; да направиш нещо, което никой до сега не е правил… И усещането за това си остава нещо лично- чувство, което никой друг не би разбрал, дори и най- близките ти хора. Но точно това го прави толкова специално и уникално.Твое.

Как странно е само да живееш в свой собствен свят. Там, където можеш да спреш времето и да пътуваш по- бързо от самата светлина… Където мечтите са прости постижими цели и ти може би сляпо се стремиш към тях, сякаш можеш да ги принизиш до нормалните ежедневни задачки… Но нека. Всеки има нужда и трябва да мечтае. Това ни прави по- добри- все пак по- доброто е това, за което мечтаем. То може да ни накара да променим света, защото само истинските мечтатели могат да те накарат да видиш всичко по- красиво и може би на моменти дори перфектно. Те не могат да са зложелатели. Дори и да се стремят към невъзможното, поне все повече и повече се приближават до него… до нещо много по- красиво от настоящето!

The Right of Reckoning

Преди няма и 2 минути гледах следното клипче в родния ни vbox7 …

Толкова ли е яко? Сигурно се чувстваш на върха на пирамидата, шом в ръцете си държиш пистолет. Безсмъртен? Божествен? Пф… Жалко е… И къде ти отива независимостта, уникалността и „безсмъртието„, когато осъзнаеш, че практически всеки един твой приятел, другар, съсед, враг може по същия тоя достъпен и лесен начин да се сдобие с тази „неуяавимост“ …

Но не за оръжията съм се заел да пиша. Те са просто оръдие на желанията и чувствата на хората.Веднъж осъзнаем ли, че има по- лесен начин, повечето от нас предпочитат него, вместо да сторят каквото е редно. Това да гръмнеш някой защото „не те кефи“ или те е погледнал накриво, сам да търсиш правосъдие (?!), ако изобщо това безумие, погледнато от гледната точка на извършителя може да се нарече „правосъдие“, и да не те вълнува нищо друго. Кой ти дава изобщо правото да убиваш? Кой си ти, че да решаваш кой да живее и кой не?

Не можем да се оставим да ни погълне силата на тези „оръжия“, били те огнестрелни, били във формата на способности, както е в Heroes света… Супер голяма отговорност е това! Било то телекенеза, летене… пистолет или нож. Предимствата и привилегиите, които ти дава то са големи, но как и за какво би ги използвал, си зависи само от теб.

Все пак сме създадени и живеем не за да убиваме, а за да подобряваме света, да постигаме повече… по един или друг начин. И ето тук и това ни различава като хора помежду нас самите.

В края на статията искам да споделя с вас една мисъл,  по чиято тема съвсем скоро смятам да обогатя блога си с още един пост…

„Светът не може да се подобри от песимисти и циници, ограничени от очевидната реалност, светът може да се подобри само от мечтатели, които виждат една по-добра реалност и се стремят да я постигнат.“

***

И така… дали ще мечтаем или ще приемем реалността такава каквато е, ще се примирим с това, което виждаме и чуваме, или напротив- зависи от нас. Но не можем да направим нищичко, ако нямаме вяра в себе си, във възможностите си… А всеки трябва да вярва… в нещо важно за него, което да го стимулира и да му дава насоки… за да твори добро, да дава и защитава живот, а не да го погубва!

We are responsible, we are…

"Помни Питър, че с голямата сила, идва и голямата отговорност!"

От край време чичо Бен ни е научил, че… „С голямата сила идва и голямата отговорност!“ И то точно тази отговорност как ще използваш таланта, силата си, за какви цели и при какви обстоятелства е това, което различава и разграничава героите и злодеите в техния свят.

В Heroes нещата не седят кой знае колко различно, макар тази тема да не е засегната толкова явно както в известните ни от детските години анимации и други подобни филмчета. Силата която получават „героите“ както ги стресира и в началото дори плаши, в последствие им отваря очите за огромните възможности, които им дава този потенциал. Но отговорността какво предназначение да им намерят си остава съвсем тяхна.

Но да оставим Героите настрана. Какво става с нас, в нашия свят? И при нас има хора с голяма сила, големи възможности, което срещаме все по- често в лицето на богатите и червиви от пари хора. Отговорността за какво да дадат парите си е тяхна. Могат да помогнат на слабите, бедните, страдащите, но това винаги си е едната страна на медала. Както казват „И на най- богатия човек не му стигат пари- било то за да си купи нов апартамент, нов хотел, нова кола?..“ И нещата наистина изглеждат така… Вместо да подадат ръка на нуждаещите се, богаташчетата се самозабравят, отделят се в своя собствен свят на паричие и съвършенство, където бедните хора и семейства са просто като туморчета в системата.

Но има нещо особено тук. Внезапно забогателите забравят какви са бели допреди секунда, но тези, трупали богатството си с мъка и много труд, силата която придобиват не ги покварява!.. – като погледнат към хората, в чието лице виждат себе си преди години, са готови да подадат ръка, защото помнят и не забравят как преди време са имали нужда точно така някой да им подаде ръка, да им помогне! И така… thay make the difference!

Прекалено много време отделих на силата на парите и отговорността за използването им. Нима няма и други неща, които дават сила на хората? Възможност да се борят? Силата на единството и работата в екип също е нещо, което може да направи разлика! Но за такава сила наистина се изисква голяма цел, обща, важна… както вече бях говорил в едни други мои статии. Тогава отговорността, която пада върху нас е още по- голяма. И я поемаме всички. Няма единичен виновник, всички сме отговорни…

Сила… Нима не се стремим към това всички ? Всеки от нас ? За да живеем щастливо, пълноценно и най- вече все по- малко зависими трябва да сме силни! Да имаме сила на волята, на душата, на тялото… дори и на портфейла… Можем да я изразим в много неща, както споменахме вече в пари, екипна работа… какво друго ли? Кажете вие

***

В края на статията ще ви припомня една песен на Ana Johnsson- We Are. Тя е от саундтрак-а на филма Spiderman 2 и има доста общо с темата и е причината да се замисля и да напиша поста. На вашето внимание- официалния клип и текста на песента

See the devil on the doorstep now (my oh my)
Telling everybody oh just how to live their lives
Sliding down the information highway
Buying in just like a bunch of fools
Time is ticking and we can’t go back (my oh my)

What about the world today
What about the place that we call home
We’ve never been so many
And we’ve never been so alone

[Chorus]
You keep watching from your picket fence
You keep talking but it makes no sense
You say we’re not responsible
But we are, we are
You wash your hands and come out clean
Fail to recognise the enemies within
You say we’re not responsible
But we are, we are, we are, we are

One step forward making two steps back (my oh my)
Riding piggy on the bad boys back for life
Lining up for the grand illusion
No answers for no questions asked
Lining up for the execution
Without knowing why

[Chorus]
You keep watching from your picket fence
You keep talking but it makes no sense
You say we’re not responsible
But we are, we are
You wash your hands and come out clean
Fail to recognise the enemies within
You say we’re not responsible
But we are, we are, we are, we are

It’s all about power then
Take control
Breaking the rule
Breaking the soul
They suck us dry till there’s nothing left
My oh my, my oh my

What about the world today
What about the place that we call home
We’ ve never been so many
And we’ve never been so alone….

So alone

[Chorus]
You keep watching from your picket fence
You keep talking but it makes no sense
You say we’re not responsible
But we are, we are
You wash your hands and come out clean
Fail to recognise the enemies within
You say we’re not responsible
But we are, we are, we are, we are

It’s all about power then (we are)
Take control (we are)
Breaking the rule (we are, we are)
Breaking the soul (we are)
They suck us dry till there’s nothing left (we are, we are)
My oh my, my oh my

We are
We are (its all )
We are
We are, we are (take control)
We are
We are
It’s all about power
Then take control

Unique

There are nearly seven billion people on this planet. Each one, unique, different. What are the chances of that? And why? Is it simply biology, physiology that determines this diversity? A collection of thoughts, memories, experiences that carve out our own special place? Or is it something more than this? Perhaps there’s a master plan that drives the randomness of creation. Something unknowable that dwells in the soul, and presents each one of us with a unique set of challenges that will help us discover who we really are.

„Неповторим“, „единствен“, „незаменим“, „уникален“… Това е да си човек. Няма друг който да изглежда като теб, да има същия глас като теб, да мисли като теб, и най- важното- да чувства като теб. Може да срещнеш някой с подобна на твоята физика, начин на мислене и възприятие на нещата около него, но това си остават отделни разделени случаи. Своя точен двойник няма да срещнеш никъде, и най- вероятно… никога. Ти си уникален. И аз и ти, и съседа отсреща също. Всички сме неповторими :]

Някои се правят на луди и на каквито не са, само и само за да се отличат от другите, да са „по- уникални“, както каза един приятел в чата съвсем наскоро Но други са родени с това… качество (?). Да могат да направят разлика, да променят нещо.  Да наложат визията си за света пред останалите. Но това винаги е нож с 2 остриета. Нейтън се опита. Сайлър също… Всеки по неговия си начин. За щастие и 2-та се оказаха неуспешни… за сега.

Да си различен и неповторим е както хубаво, така може да се окаже и доста кофти положение… Хубаво е да знаеш колко си специален, че няма друг като тебе, особено ако става дума за дадена област, но е лошо, когато те отхвърлят от обществото… Било то да си обратен, с по- различно мислене от това на мейнстрийма, да не говорим какви могат да са последиците ако се откроиш с някаква свръхестествена способност пред близките си и обществото. Може би и заради това повечето „различни“ предпочитат да остават, както казват американците, „под радара“- да се сливат с потока на улицата и в магазина, тайно криейки същността си от света. Нищо че така не са себе си…По- лесното решение, а дали е правилното, всеки поотделно знае сам за себе си.

Интересна е съпоставяемостта м/у уникалните. Кой е по- уникален? Кой е по- добър в това, което прави? Мотивите, увереността и вътрешните ни сили са тези, които важат и дават резултата. Сай и Пийт пак бяха решаващите за развръзката на всичко… Съревнованието им в защита както на собствените им възгледи, така и сякаш на тези на фракциите на Доброто и Злото все по- явно се превръща в епична… „Доброто винаги побеждава Злото.“ „Светлината е по- силна от Тъмнината.“ Дори и така да е нямаше никога да можем да оценим хубавото, което ни се случва, ако го нямаше грозното и неприятното по света, нямаше да виждаме светлината в края на тунела и надеждата, ако не беше тъмнината и проблемите, които имахме. That’s the great Grand Design. И винаги когато едното нараства, другото се надига за да го потисне и изравни. Когато силите на Сайлър надвишат позволят позволеното и той застраши невинни, се намесват другите, които поотделно може да са слаби, но заедно правят разликата и силата, нужна за да бъде победено Злото, в лицето на Сайлър. За да се запази баланса…

Заедно сме толкова различни части от една голяма машина. Машина, която не може да работи без всичките си компоненти. Но заедно сме голяма сила. Допълваме се, поправяме се и се балансираме. Където е имало лошо, там ще има и добро. И обратно. Безкрайния кръговрат. Истината за живота. Единството… на многообразието :]

Питър, като една единствена брънка от целия механизъм, си отдъхва след като за пореден път се е спречкал със Сайлър

***

We are all connected. Joined together by invisible flame. Infinite in its potential, and fragile in its design. Yet while connected, we are also merely individuals. Empty vessels to be filled with infinite possibilities. An assortment of thoughts, beliefs. A collection of disjointed memories and experiences. Can I be me without these? Can you be you? And if this invisible threat that holds us together were to sever, to cease… what then? What will become of billions of lone, disconnected souls? Therein lies the great quest of our lives. To find, to connect… to hold on. For when our hearts are pure, and our thoughts in line, we are all truly one, capable of repairing our fragile world and creating a universe of infinite possibilities.

Self- confidence

Докато гледах предпоследния епизод за сезона вчера за 3-ти път, нещо ми направи силно впечатление. Къде изчезна активния Питър, кой винаги до сега беше ключов персонаж? Защо вече не е толкова важен като герой и личност?

Силите му вече са действително ограничени, той се промени и като характер, като човек. Ставаше все по- невидим и тих, докато вече почти напълно е избледнял. За сериала си е абсолютен ужас да се губи такъв добронамерен по душа характер… поне по моя преценка. Единствено той до сега няколкократно е доказвал колко е мирен и добър по душа, въпреки всичките грешки, които е правил от глупост и наивност. В този случай мисълта „Пътят към Ада е осеян с добри намерения.“ е напълно уместна, особено ако се замислим как за малко не изпотрепа човечеството с вируса, сляпо вярвайки на Адам.

На Сайлър никога не му е липсвала самоувереност... до сега.

Та защо избледня? Сля се с другите и е просто един от многото! Ами да! Той винаги е искал да е специален, да е уникален, да помага на хората. Казва, че сега не му се дава възможността, защото е принуден да бяга за живота си, но нима това е извинение? За него ? За „най- специалния“, както той сам се нарече веднъж в битката си срещу Сайлър? Липсва му нещо на този характер, нещо което би му дало доста повече сили… във всяко едно отношение!..

Самоувереност. Човешкото качество, което толкова често ни изстрелва в облаците. Не се изисква да имаш „мутирало ДНК“, способност или нещо подобно за да бъдеш активен, добър в това, което правиш. Трябва ти просто малко вяра. Вяра в доброто. Вяра в близките. Вяра в справедливостта, в добрия край… Но преди всичко ти трябва Вярата в себе си! Самоувереността, както и това да си наясно със себе си, ти дават силите да продължиш напред, да продължаваш да правиш това, в което вярваш, дори и никой друг да не споделя мнението ти. Че ти си необикновен, специален! Няма друг като тебе. Не си човека от „стадото“, който мисли и върши нещата като другите…

Да осъзнаеш, че си много по- различен от другите, уникален до доста голяма степен може както да те срине, така и да те извиси нагоре. Зависи от принципите и възгледите ти, а и от конкретния случай. Дали предпочиташ да се отличаваш с качествата си (особено ако са добродетели), или ти е по- лесно да се правиш на друг, на част от потока хора по улицата, с който така желаеш да се слееш… зависи от самия теб. От характера ти.

Вярата в собствените ти възможности

Възможно ли е доверието, което започваш да придобиваш, към себе си, да те върне обратно в играта? Да покажеш на себе си и на другите около теб, че можеш! Да им докажеш, че не си просто някой случайно попаднал на това място. Че си там по причина, и с мисия… с цел, поставена за да промениш света около себе си, по един по- хубав начин. Но това е нещо, което може да бъде видяно само през чистото, искрено, вярващо в доброто сърце на един герой.

„Защото не способностите ги правят герои,

а изборът, който взимат

и делата, които правят!“

Who am I ?

За N- ти път останах крайно повлиян от току- що изгледания епизод на Heroes. Гледайки монитора в съзнанието ми вече се въртяха хиляди идеи и възгледи, мисли и коментари, които да споделя тук, в блога си. Но мисълта за смисъла на съществуването изби останалите и зае най- вероятно заслуженото си място.

Всеки ужасно много пъти е чувал думите „Намери си място в живота.“ Звучи много просто, но не всеки така хладнокръвно и рязко решава какво ще прави и какви са целите му. А и поглеждайки тези условия отстрани, те далеч не са достатъчни за да успееш да намериш призванието си. Трябва ти и умението да го правиш. Но това е нищожно в сравнение с най- важното което се иска- вътрешното усещане, желание и воля, убедеността, че си РОДЕН за да правиш не нещо друго, а именно това!

Често сменяме начина си на държание. Дали заради разнообразното ни обкръжение и това как се налага да се държим за да се харесаме пред различните хора, или пък заради целите и задачите, които така високо са ни сложили летвата, че няма начин да ги стигнем всичките ако сме само един човек. На мен лично ми се вижда доста оптимално това и всеки е станал свидетел как сегашните хора малко или много са именно такива. За да оцелееш в настоящето трябва да се адаптираш точно по този начин- също като Сайлър.

Колко ли маски е нужно да смениш преди да загубиш себе си?

Жалкото е когато образите които създаваме действат и работят отделно. Не можеш да ги видиш събрани заедно, в една единствена личност. Какво става тогава? Нима всеки, който така сменя държанието си според ситуацията, който не само че е някой, който не е, той дори ВЕЧЕ НЕ ЗНАЕ ИЗОБЩО КОЙ Е?! Коя от всички тези личности? Серийния убиец, борейки се власт; объркания син, който иска просто да остане забелязан; специалния, най- специалния, който може да спаси всички?… вечния купонджия; сериозния философ; супер приятеля, винаги готов да помогне; противния грубиян… Дали е възможно да не знаеш кое от всичко това си ти в действителност? За щастие на мен не ми се е случвало да губя себе си по такъв брутален начин. Но когато съм имал колебания и съм искал да погледна в правилната посока, много пъти, един след друг съм се убеждавал, че има да се направи само едно- да затвориш очи и игнорирайки всичко външно, да се взреш в себе си. Преоткриваш емоциите си и вътрешния ти глас ти шепне и ти показва правилния път, който трябва да поемеш.

Истинската красота на личността се състои в нейната всестранна развитост. Комбинацията на множество добродетели в един човек е нещо само по себе си уникално. И като тест на цялата тази идея е да можеш в следствие на всичко постигнато да намериш себе си, да знаеш кой си, целите си, познанията си, избора който си готов да направиш в името на нещо благородно, нещо по- голямо. Да знаеш благодарение на какво важиш, за кого си от значение и кой е готов да застане до теб по всяко време.

Собствените ни действия ни правят хората които сме. Това какво мислим и какви са ни намеренията остават без значение, ако не правим нищо, за да наложим себе си… за да се докажем! Да оставим следа в историята, била тя тази на роднините ни, на приятелите ни,.. а защо не и световната? За да бележим точно това, за да останем оценени трябва да действаме! И то като себе си, да ни обичат и да ни помнят като такива, каквито сме, а не с някаква чужда маска и чужди за същността ни действия. Но… за да стигнем до всичко това трябва да си отговорим на няколко въпроса… такива като „Кой съм аз?“, „Защо съм тук?“, „С какво съм по- различен от другите?“, „Какво значи да се почувствам жив?“, „Има ли живот след смъртта?“, „Как да живея пълноценно?“ и преди всичко „Как сред всички останали, как аз самия важа, с какво съм от значение?“… Вечните житейски въпроси… :]

***

For every being cursed with self-awareness,there remains the unanswerable question „Who am I?“. We struggle to find meaningful connections to one another. We are the caring friend… The loving father… The doting mother… The protected child. We fight and we love in the hope that somehow, together, we can understand our significance in the universe. But in the end, no one can share our burden. Each of us alone must answer the question… „Who am I?“, „What does it mean to be alive?“, „And in the vast infinity of time, „how do I matter?“

Mohinder Suresh

Scientist, philosopher… hero.