Саможертвата… нещо, което човек прави без да мисли. Когато вижда, че положението е безнадеждно и само едно бещо би променило нещата. Но стига приказки. Имам в предвид „fairytales“. Кой изобщо и за кого е готов да се пожертва?
В наше време, в нашия свят всъщност има много хора готови да се пожертват, да умрат за някого… Просто защото го чувстват. Но в крайна сметка се обажда човешкия разум с въпроса : „А този човек заслужава ли такава саможертва от наша страна?“ И разума обикновено надделява. При повечето. The most often corrupted human mind…
Един добър friend of mine ме накара да се замисля над въпроса… „Дали да умреш за някого е по-добре за теб самия или за него?“ Честно казано не ми беше и хрумвал! Изглежда лесен на пръв поглед, но я се замислете за алтернативите:
В първия случай не правиш нужното и губиш изключително важен за теб човек. Това е неговия край като човек или поне като такъв, какъвто е бил и си го помнил… Изглежда каквото си направил не е било достатъчно за да го спасиш. Започваш да се самообвиняваш и да скърбиш за загубения другар, което те съсипва.
От друга страна- жертваш се. Вече не си това, което си бил. Приятеля ти остава жив, здрав, човек. Но сега той е в твоите обувки. Обвинява себе си и се жалва за изгубения приятел- теб,който си дал себе си в тази неравна борба, за да запазип него. Или за да избегнеш последствията от „вариант 1″ ? Хм… Интересно нали?
И в 2-та случая всеки губи много. Джоузеф Забара е казал „Приятелството е едно сърце в две тела.“ Доста като „любов“ звучи, нали? Но нека се съгласим с човека. Умре ли едната половина от това сърце, другата скърби… и кърви. Но с времето всичко се лекува 
Ами саможертвата без причина? Напразната саможертва? Малко са нещата, които бих казал, че са толкова жалки колкото това. Да дадеш себе си незаслужено, за някаква… кауза, която не си струва. За човек, който не само че не го заслужава и не би го оценил, но и не би направил разлика от това какво е със или без твоето дело.
***
Не живеем в свят на герои… Казваме доста често неща за които после съжеляваме и още по- често НЕ казваме неща, за което по- късно ни е яд. Живеем в свят на интереси и пари и все по- малко в свят на хора и на емоции. Рядко се разбираме, защото се мъчим да схванем смисъла в това, което казва другия. Слушаме с ушите си, а не със сърцето си. В крайна сметка всеки може да му се втълпи нещо, да бъде препрограмиран, но никой не може да му отнеме правото да чувства това, което сърцето му чувства, освен ако самия той не пожелае. И да мразиш, когато ти казват истината е човешко… не сме роботи. Не можеш да се сърдиш на някого, че ти казва истината, ако го казва с добри намерения. Но въпреки това го правиш. Обиден си и не искаш да го погледнеш, макар разума да ти говори друго. It’s called HUMANITY! Също като чувството за самосъхранение и това да пазиш близките си… Баланс му е майката! Правилен отговор за достигане до решението няма. Има само ТВОЯ отговор!
Никак не е лесно и обикновено положението е точно като на картинката.
Страшно става когато „всеки ти е крив“, а да не говорим за момента в който разбираш какво правиш и целенасочено си гаден и лош с незаслужилите го твои близки. „Но защо аз да съм добър с тях, след като те не са с мен?! Сега и аз ще съм гаден! И ще ги дразня… ако ме дразнят… и дори ако не ме дразнят. Ако не ме закачат, аз пак ще ги тровя. Тогава още по- добре за мен и по- лошо за тях!“ казал Човекът. Всички сме такива… Толкова ли не виждаме, че попадаме в един толкова грозен и пагубен омагьосън кръг на омраза и негативни настроения и мисли?! Накъде водят съзнателните негативни настроения, без значение от „мишената“ на твоите кофти чувства, ако не към самоунищожение и един по- мизерен и незаслужен живот?
Как странно е само да живееш в свой собствен свят. Там, където можеш да спреш времето и да пътуваш по- бързо от самата светлина… Където мечтите са прости постижими цели и ти може би сляпо се стремиш към тях, сякаш можеш да ги принизиш до нормалните ежедневни задачки… Но нека. Всеки има нужда и трябва да мечтае. Това ни прави по- добри- все пак по- доброто е това, за което мечтаем. То може да ни накара да променим света, защото само истинските мечтатели могат да те накарат да видиш всичко по- красиво и може би на моменти дори перфектно. Те не могат да са зложелатели. Дори и да се стремят към невъзможното, поне все повече и повече се приближават до него… до нещо много по- красиво от настоящето! 
Не можем да се оставим да ни погълне силата на тези „оръжия“, били те огнестрелни, били във формата на способности, както е в Heroes света… Супер голяма отговорност е това! Било то телекенеза, летене… пистолет или нож. Предимствата и привилегиите, които ти дава то са големи, но как и за какво би ги използвал, си зависи само от теб.
There are nearly seven billion people on this planet. Each one, unique, different. What are the chances of that? And why? Is it simply biology, physiology that determines this diversity? A collection of thoughts, memories, experiences that carve out our own special place? Or is it something more than this? Perhaps there’s a master plan that drives the randomness of creation. Something unknowable that dwells in the soul, and presents each one of us with a unique set of challenges that will help us discover who we really are.
Но други са родени с това… качество (?). Да могат да направят разлика, да променят нещо. Да наложат визията си за света пред останалите. Но това винаги е нож с 2 остриета. Нейтън се опита. Сайлър също… Всеки по неговия си начин. За щастие и 2-та се оказаха неуспешни… за сега.
For every being cursed with self-awareness,there remains the unanswerable question „Who am I?“. We struggle to find meaningful connections to one another. We are the caring friend… The loving father… The doting mother… The protected child. We fight and we love in the hope that somehow, together, we can understand our significance in the universe. But in the end, no one can share our burden. Each of us alone must answer the question… „Who am I?“, „What does it mean to be alive?“, „And in the vast infinity of time, „how do I matter?“
Тази фраза се запечата в ума ми след последния епизод… А самата мисъл оставя в мен чувството, че е много вероятно 
Последни коментари