Обещавам!

Не съм писал от адски много време в блога и имам едни 15  минути (приблизително), в които ще се опитам да се събера.

Адски ме е яд, че пиша тук рядко, а повярвайте ми, винаги имам за какво. Толкова неща минават през главата ми почти всеки ден- неща, които искам да споделя и изразя. Там е работата, че голямата част от желанието ми да го направя тук се изчерпва докато се докопам до лаптопа (Все пак никой не случва на брилиантни помисли и идеи, висейки пред монитора…) И така ми се иска да можех всеки път, когато ми хрумне нещо подобно просто да мога да… сваля тези си идеи на флаш- памет и после просто да ги прехвърля тук, но уви… 🙂

Обещаваш ли?

Темата, която ме е зачовъркала днес е за човешките обещания и свещеното неписано правило, че не трябва да се нарушават. И отново купищата гледни точки. За мен, това за мен самия що се отнася, за моите обещания, е „казана дума- хвърлен камък.“ Разбира се нямам в превид непредвидени ситуации, изискващи безкомпромисна и моментална намеса, които следователно ще доведе до нарушаване на обещание.

What about now???

Краткия ми пост тази вечер цели да представи следния клип. Моля, заповядайте.

(След кратък тест и преглед на поста установих, че изглежда клипчето на песента на Daughtry не може да се гледа от блога. Съжелявам за неудобството, ще се наложи който иска да го гледа, да го направи директно от Youtube.)

Чувствате ли нещо? Мъка? Вина? Радост? Мен винаги ме разчувства като го гледам…

Уважаеми Читателю… Щом си гледал този клип и разбираш езика на който се пее и е писано в него, ти НЯМАШ право да се оплакваш. Просто… НЯМАШ!!!

Виж тези хора… Не искаш ли да им помогнеш? Не ти ли е мъчно за тях? Не се ли чувстваш може би някак си виновен за това, че живееш така добре, четеш този пост, някъде на топло, докато те страдат без лекарства и домове? Гледайки клипа не се ли чувстваш поне малко щастливец за живота, който водиш? За условията в които живееш?

Ще Ти кажа само, че ако не успяваш да се справиш с това което имаш, то Ти не заслужаваш нищо по- различно от това, което получаваш. Не се жалвай, справяй се сам и подавай ръка на този, който се нуждае. Може да съм наивен, и глупав, и прекален оптимист, но ИСКАМ да вярвам, че ЛЮБОВТА, ДОБРОТАТА, КРАСИВИЯ ЖЕСТ СА ЗАРАЗНИ!!!

Ти вярваш ли? Искаш ли това да е така? Ами давай 🙂 Ти си! Бъди ПРОМЯНАТА в света…

Въпрос първи: Кой съм?

Живял някога един цар, който много обичал всички растения и цветя. Една вечер, когато тъкмо се бил завърнал от дълъг път, решил да се разходи из градината край двореца. Помнел, че бил оставил точни нареждания на градинарите си как да се грижат за всяко растение. Но какво било разочарованието му, когато открил, че дърветата, храстите и цветята, много от които бил засадил със собствените си ръце и за които се бил грижил сам, умирали.

Натъжен, царят ги попитал какво им има.

Дъбът му казал, че умира, защото не можел да бъде висок като Бора. Борът агонизирал и се вайкал, задето не можел да ражда грозде като Лозата. Горе на асмата Лозата чезнела от завист, че не можела да цъфти като Розата, а Розата плачела за това, че е лишена от силата на Дъба.

На царя също му се доплакало.

Тогава, в най- отдалечения ъгъл на градината видял множество цветя, раздъфтели във всевъзможни багри, изпълнени с живот и радост.

Царят се приближил и установил, че Фрезиите били по- свежи от всякога.

–          Как така растете толкова свежи, далеч от водостока и вероятно забравени от градинарите ми? – попитал той.

–          Кой знае! – отговорили цветята. – Ние винаги сме предполагали, че когато ни посади, искаше да сме Фрезии. Ако си искал да сме Дъб или Роза, щеше тях да посадиш тук. Тогава решихме, че единствения начин да благодарим на живота, който ни даде, е да бъдем възможно наи-добрите Фрезии… И точно това правим.

 

Сега е твой ред. Тук си, за да дариш уханието си на света, в който си се родил.

Просто се вгледай в себе си.

Разбери кой си и не го забравяй.

Няма възможност да бъдеш друг човек.

Можеш да се радваш на това и да цъфтиш, оросяван от собствената си обич, или можеш да повехнеш, самоосъждайки се да бъдеш нещо друго.

Ти решаваш.

 

Дефлекцията и човека

Всъщност едва ли има такава дума на български… но има толкова много побългарени чуждици, защо да не го направя аз, с тази?

Излишно е да казвам, че за основа използвам английското DEFLECT- n отклонявам (се). Та ето какво имам в предвид, използвайки „дефлекция“- да отклоняваш нежеланата от теб тема, въпрос, коментар и т.н., насочвайки се към нещо често може би също толкова любопитно, но далеч не толкова актуално. Някой да е забелязвал колко често „дефлектираме“ ?

Якото е, че го правим съзнателно и несъзнателно. И още по- якото е когато се разчовъркаме, търсейки какво точно стои ЗАД това така отчаяно желание за смяна на темата. Както обичам да казвам „Не това, което правим ни определя като хора, а факта КАКВО НИ КАРА да го правим.“ Все пак, знаете в ежедневието ни на какви всевъзможни решения сме подложени и много от нас избират едни и същи неща. Но това, което ни подтиква към тях и самото им изпълнение изключително често са тотално различни неща!

Защо сменяш темата, когато не те устройва тя?…

Уроци, уроци…

Световноизвестният психолог и писател Хорхе Букай

И аз като всеки умствено стабилно (че и нестабилно…) Боже чадо, ежедневно се уча. Както „моя човек“ Хорхе Букай казва в „Нека ти разкажа“ (книга, която всеки харесващ психоанализата и това защо вършим дадени неща според реакциите си, трябва да прочете!!!) дори той продължава да се учи и до ден днешен. Преминавал е през различни желания и терзания, за да стане това, което е днес. Всеки човек трябва да върви яко напред, най- вече собразявайки се със сегашните си желания, отколкото с тези на стадото.

Мисля по същия начин и смея да кажа, че почти всеки с който съм се срещнал през живота си през последните години, е имал много важна роля във формирането на характера ми. Всеки ми е давал ценен урок или поука, трупал съм впечатление след впечатление, за да се обогатявам. И излизайки от его- манията си, искам да споделя с Теб, Читателю, няколко ценни урока, които съм научил до сега. Много са клиширани, но са пропити с потта и кръвта на собствения опит. Убедил съм се, че много от нас „знаят това…“, но малко го осъзнават дори след като го изпитат на собствен гръб. Та… Ти може да не се поучиш от тях, но въпреки всичко… прочети. Може да са ти от полза и на Теб!

Лейте кръв!

Като теле гледам админ панела си вече седмица за да избера нещо, с което да захвана блога пак. Е, видиш ли, на сила не става, трябваше ми ключова тема, и най- вече – тема, за която да пиша без да мисля. Не обичам особено обмислените си публикации…

Правя си 3в1 и докато отпивам от него, сядам на бюрото пред лаптопа. Пускам си музика, изпуквам пръсти и  започвам.  И така… връщам лентата назад…

Самоотричане

Поствам нещо (малко дългичко може би…) за някой безкрайно банално, за друг може би красиво, за трети нещо съвсем обикновено. Автор е психологът и писател Хорхе Букай и това е написано специално за неговия пациент Демиан. Дерзайте, и ако ви стиска и не ви се свидят 20 секунди- коментирайте.

Осъзнаване

Ставам сутринта.
Излизам от къщи.
На тротоара има яма.
Не я виждам
и падам в нея

На следващия ден
излизам от къщи,
забравям, че на тротоара има яма,
и отново падам в нея.

На третия ден
излизам от къщи и опитвам да си спомня,
че има яма на тротоара.
Въпреки това,
забравям
и падам в нея.

На четвъртия ден
излизам от къщи и опитвам да си спомня
за ямата на тротоара.
Спомням си и
въпреки това,
не виждам трапа и падам в него.

На петия ден
излизам от къщи.
Спомням си, че трябва да внимавам
за ямата на тротоара,
и вървя, гледайки надолу.
Виждам я и
въпреки това
падам в нея.

На шестия ден
излизам от къщи.
Спомням си за ямата на тротоара.
Търся я с поглед,
Опитвам се да я прескоча,
но падам в нея.

На седмия ден
излизам от къщи.
Виждам ямата.
Засилвам се,
скачам,
с върха на крака си докосвам отсрещния ръб,
но не е достатъчно и падам в нея.

На осмия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се
скачам,
стигам до другата страна!
Толкова съм горд от постижението,
че празнувам с радостни подскоци…
И докато подскачам,
отново падам в рова.

На деветия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
прескачам
и продължавам пътя си.

На десетия ден,
точно днес,
разбирам,
че е по-удобно
да вървя…
по отсрещния тротоар.

Из "Приаказки за размисъл" от Хорхе Букай

Шибан свят

Света е шибан. Не е това, което трябва да е. Използваме думи като Съдба, Живот, Карма, Бог и други такива за да си намираме по- лесно извинение за лошата ни участ и кофти настроения. Истината е, че тея нарицателни само обират пешкира, за да прикрият истинския виновник за цялата тая човешка мизерия- ние, хората. Аз, ти, твоят приятел, неговото семейство… приятелското семейство на приятеля ти, сестра ти, брат ти, братото от групичката с която се напиваш/ напушваш/ дрогираш… колегатите от работата или универсиста ти, съучениците и учителите ти, минувачите по улицата, шофьорите… Абе схвахте идеята. Всеки е виновен, всеки носи частица отговорност за това, в което живеем.

Добре, къде отиде човечността? Само в песните и в старите разкази/ стихове/ поеми и афоризми ли ще четем за нея? Ако си различен, това е грях. Или си дрогиран, или си сектант, или си мощен наркоман или пияница… според обществото. Ха! И най- смешното е, че различните ВЕЧЕ са тези, които правят най- обикновените и сърцати работи- да говорят истината, да наричат нещата с истинските им имена, да са спонтанни, да не признават парите за нищо повече от едно шибано средство за живот. Да правят спонтанни подаръци на близките си хора, надявайки се да не биват смятани за луди или психично нестабилни, само заради факта, че обичт тоя човек и искат да направят жест, дори без повод. Молят се да не останат неразбрани и отритнати, да им се спестят подигравките и обидите…

Реално погледнато вече дори е модерно и яко да се присмиваш на хората, които безвъзмездно искат да помогнат на милионите останали без родители деца в Хаити. Майната им на простите българи, които искат да осиновят хаитянчета, за да могат да се опитат да им предложат един по- добър начин на живот след трагедията. Майната им на лекарите, които отиват там за да помогнат безвъзмездно. Майната им на всичко хора, чувствайки се съпричастни с това. Всичките тия глупости са толкова… старомодни. Омразата, ненавистта и това да не ти пука са нещата, които движат ШИБАНИЯ ни свят. Заедно с интересите и парите. Приятелството и любовта вече са чудеса, защото все по- рядко се срещат… И НЕ „ЖИВОТА“ Е ВИНОВЕН ЗА ТОВА! Виновни сме си ние, шибаняците! Че сме такива гадове, че оставяме гадовете да въртят нещата. Ето защо те побеждават в реалността, а добрите губят. Те са загубеняци. Модерно и яко е да си гадняра, да си непукиста, мразещия и мачкащия. Защото някога систорил грешката да послушаш някоя тъпа мисъл в главата ти и си я оставил тя да ти бъде тон в живота. Защото „сърце“ > „разум“. Поне за мен. За хиляден път го казвам и продължвам да го вярвам. Казват, че хората по рождение сме добри по душа и че „живота“ ни прави гадове. Напрао ми се повръща… Тровим се едни други и така си живеем, свикваме с болката, спира да ни пука и станем ли вежднъж безчувствени и непукисти, спираме да виждаме света като хора. Ставаме роботи, шибани андроиди, които само ядат, ходят до тоалетна и спят, за да функционират правилно и уж пълноцено преди да станат за скрап.

И ето как един блог посветен на света на необикновените, на специалните, на злодеите и героите, на добрите и лошите… не само замря (заради никаквото и най- вече обезкуражаващо развитие на сериала), но и се превръща в нещо съвсем друго… В огледало за жалката, а да, и ШИБАНА реалност. Защото в нея героите са малко, ако ги има просъществуват за кратко, никой не ги забелязва и така си и умират. Първо вътрешно, предават се отчаяни, отричат се от реалността… а в края на ШИБАНИЯ си живот умират и физически. Макар че това отдавна е без значение след настъпването на първата смърт- загубата на вярата в човека, в доброто, в нормалното… И всичките тия неща са тооооолкова клиширани и четени до болка, че никой не им обръща внимание. А са шибани неща за които трябва да се говори…

П.П: Някой проследи ли бройката на думата „шибан“? Аз лично я изтървах…

Off-Topic

И когато съдбата реши да се подиграва с избора ти, да поставя под въпрос желанието ти да се бориш за себе си, ти остават само 2 неща, които можеш да сториш…

План А- достатъчно силен си за да не се поддаваш на провокациите на живота и се бориш за собствените си възгледи. Показваш характер и сила, нищо че на другите им е смешно. Нищо, че често те взимат за лимонка и нонстоп ти се качват на главата, защото те имат за идиот.  Ти знаеш какво е правилното и го правиш. Защото така те е научил живота и за разлика от всички, пред чиито очи е минал страхотен ужас и кошмар, тези които намразват всеки и всичко, ти, героят… или глупакът, избираш да поемеш по другия път. Този на различния. На неразбрания. Който остава на заден план, често невидим и без истински приятели, които да го приемат такъв, какъвто е.

Избираш да си различен. И знаеш, че цената, която ще заплатиш си остава висока и постоянно и все повече ще расте. Осъзнаваш, че другите може и да те забележат, но не като кой знае кой, а като поредния глупак, от който да се възползват. Защото си готов да услужиш. Да бъдеш приятел, да си до някой, който дори и да не си признава, в момента има нужда от помощ точно толкова, колкото упорито я отказва и отблъсква. Да дадеш пари на полу- непознат, защото за теб те са без стойност, ако не ги приложиш, т.е. вложиш по един по- мъдър начин. Да досаждаш до болка, говорейки истината в очите на твой близък, с опасността да се отчуждите, но и с надеждата той да прогледне и да разбере целта ти- да му подадеш ръка… Не защото трябва, а защото можеш…

И дори живота да се опита да ти го отнеме, доброто ти желание не може да бъде напълно изтрито. Колкото и живота да те наказва за това че не си от стадото, колкото и да оставаш отритнат от… нормалните. Защото мисията ти, това за което си тук и те прави различен, за теб само по себе си е достатъчна причина да си уникален и единствен в обкръжението ти. Опитваш се да отблъснеш и блокираш мрачните шеги на хората, които имаш за приятели, с положителната мисъл и нагласа, че те просто са такива и не го правят нарочно… Надяваш се, че ще успееш да им въздействаш някак си, някога си, в даден момент, не с идеята да промениш живота им , а да представиш една друга гледна точка- твоята! Питаш се… :  „Защо другият е толкова мрачен, защо когато няма какво да каже, просто кълне света, ей така- за спорта? Защо се включва в разговора само за да каже на другите колко са смотани и как за нищо не стават? Как може едновременно да го чувстваш близък и заедно с това да не можеш да го погледнеш?“
Това е защото си избрал пътя на сърцето. Везната се е наклонила на страната на емоциите и често ти, в своите емоционални мъки, падения и кризи, повален от своята емпатия, често се пресягаш към страната на мозъка и разума, до болка завиждайки им  за тяхната стабилност и спокойствие. И когато всичко свърши и утихне, ти отново си себе си, доволен от това, което си, защото смяташ, че света има нужда точно от уникални характери.

План Б ? Звучи да е по- лесен за изпълнение. Просто се предаваш. Пускаш се по течението на живота и без много- много да му мислиш рикуширайки изпомежду речните скали, очукан и префасониран от живота и реалността, ТОВА вече си ти. Вече не е нужно да търпиш тъпите шеги на „приятелите“. „Е*ете си п*тката майна и не ма занима’айте с простотии, педали прости!“ Това си ти, вече един от многото. Човека с характер, показващ го винаги, правещ се на лошия, който не е, на непукиста, който ЗА БОГА, не може да бъде!… криейки се в тъмното, плачейки… сам. Но пред света е силен. Важно е да си силен. Трябва да си силен. Фрази като „Мен живота ме е научил да прецаквам преди да са прецакали мен!“, „Едно време бях глупав да вярвам, че мога да променя ако не света, то поне хората около мен…“ и „Е, майната им, всеки за себе си, спасявайте са поединично.“  вече са част от новата ти философия. Заменило е клишетата „Дръж се така с другите, както искаш те да се държат с теб.“ и най- вече „Доброто само по себе си е достатъчна награда“, които макар все още да кантят из главата ти, са страница в книгата на твоя живот, която все повече започва да избледнява… Съжеляваш за това, какво дете си бил преди и как наивно си си мислил, че можеш да… да направиш разлика… Съжеляваш за това си минало и дори те е срам само като се сетиш какъв си бил и какви си ги дрънкал. Вече си голям. Батка.  Човек си и живееш в реалността. Живееш в свят, за който да си кажеш не ти пука, на който си му смешен да го духа. С милион приятели сам седиш насреща си, за себе си вече… не си герой, за другите си нещо си…

Това е то- съдба, живот, низове от събития, чувства и емоции… както искаш, така го наречи, приятелю… Убива те малко по малко, за да те направи по- силен… по един или друг начин, в една или друга насока :] Дали като герой А или герой Б  : ) . И само един съвет ще ти дам, пишейки този последен ред- не си сам срещу съдбата, доакто тя винаги ще е сама! Заедно пишем и редим живота си, заедно оставяме следи, заедно пишем история. Ти самия как ще бъдеш записан… зависи най- вече и предимно от теб!