Обещавам!

Не съм писал от адски много време в блога и имам едни 15  минути (приблизително), в които ще се опитам да се събера.

Адски ме е яд, че пиша тук рядко, а повярвайте ми, винаги имам за какво. Толкова неща минават през главата ми почти всеки ден- неща, които искам да споделя и изразя. Там е работата, че голямата част от желанието ми да го направя тук се изчерпва докато се докопам до лаптопа (Все пак никой не случва на брилиантни помисли и идеи, висейки пред монитора…) И така ми се иска да можех всеки път, когато ми хрумне нещо подобно просто да мога да… сваля тези си идеи на флаш- памет и после просто да ги прехвърля тук, но уви… 🙂

Обещаваш ли?

Обещаваш ли?

Темата, която ме е зачовъркала днес е за човешките обещания и свещеното неписано правило, че не трябва да се нарушават. И отново купищата гледни точки. За мен, това за мен самия що се отнася, за моите обещания, е „казана дума- хвърлен камък.“ Разбира се нямам в превид непредвидени ситуации, изискващи безкомпромисна и моментална намеса, които следователно ще доведе до нарушаване на обещание.

Говоря за тези обещания, които даваме, защото в него момент така ни е било удобно. В последствие излиза по- друг начин. Схемата с обещанието се оказва неефективна и ние го нарушаваме, защото вече нямаме изгода от това. Нищо, че така ощетяваме някого. И тук идваме на въпроса за този „някого“. А в случая, не си ли е виновен той самия, че му е повярвал? Особено ако познава човека и вече се е поучил на няколко пъти от него и тежестта на неговата дума? Смея да кажа, че ако мен ме прецака някой, на когото по принцип вярвам, ще се сърдя на него. Но ако знам, че този човек за N- ти път ми обещава нещо, като в повечето случаи до сега не е спазвал нищо, вината за последващото разочарование си е моя. Защото явно на този човек не може да се разчита. Но тук говорим за близки или поне познати на нас хора. За непознатите вярата или невярата в техните обещания са може би по- скоро резултат от момента преценка, не на това дали познаваш конретния човек.

Стигаме до един друг момент! Всеки знае, че след като обещава нещо, то той поема отговорност за това. Наскоро наблюдавам хора, които все по- често ги е страх да поемат отговорността да обещаят на някого нещо. Твърдят, че не искат да дават обещания за нещо, което може да не могат да изпълнят. За мен това в повечето случаи са простотии… Неща от типа на „Да, може би утре ще мога да дойда на мача ти, но пак ще чуем, защото не съм сигурен и не искам да ти обещавам напразно.“ са класика. В момента докато го пишех дори, изглежда съвсем нормално и допускано. Дори много хора биха го сметнали за по- правилно. И аз отчасти дори. Но не мога да извиня някого, който живее в света на собствената си сигурност и подреденост, където царува страха да не бъде зависим от никого и е обкръжен само от собствената си представа за задължение. Систематичното избягване на обещания според мен е дори по- зле от това да не си одържиш на думата. Дадената дума е въпрос на чест, на приятелство. И ако толкова често се случва да не обещаваш нищо, и още повече- в следващия момент да изскачаш със абсурдни извинения, за това защо няма да направиш нещото, което се е предполагало, че може да направиш… това за мен си е жалко. Говори ми за слабост на характера, прикрита от това, че може да нараниш някого, неодържайки на думата си и за това изобщо избягваш обещания.

15 ми минути минаха… И да ви кажа… Бъдете силни! Смели! Обещавайте! Спазвайте си думата! А ако не можете сами да разчитате на себе си… трудно ще намерите някой, който да вярва на вас…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s