Осъзнаване

Ставам сутринта.
Излизам от къщи.
На тротоара има яма.
Не я виждам
и падам в нея

На следващия ден
излизам от къщи,
забравям, че на тротоара има яма,
и отново падам в нея.

На третия ден
излизам от къщи и опитвам да си спомня,
че има яма на тротоара.
Въпреки това,
забравям
и падам в нея.

На четвъртия ден
излизам от къщи и опитвам да си спомня
за ямата на тротоара.
Спомням си и
въпреки това,
не виждам трапа и падам в него.

На петия ден
излизам от къщи.
Спомням си, че трябва да внимавам
за ямата на тротоара,
и вървя, гледайки надолу.
Виждам я и
въпреки това
падам в нея.

На шестия ден
излизам от къщи.
Спомням си за ямата на тротоара.
Търся я с поглед,
Опитвам се да я прескоча,
но падам в нея.

На седмия ден
излизам от къщи.
Виждам ямата.
Засилвам се,
скачам,
с върха на крака си докосвам отсрещния ръб,
но не е достатъчно и падам в нея.

На осмия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се
скачам,
стигам до другата страна!
Толкова съм горд от постижението,
че празнувам с радостни подскоци…
И докато подскачам,
отново падам в рова.

На деветия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
прескачам
и продължавам пътя си.

На десетия ден,
точно днес,
разбирам,
че е по-удобно
да вървя…
по отсрещния тротоар.

Из "Приаказки за размисъл" от Хорхе Букай

Шибан свят

Света е шибан. Не е това, което трябва да е. Използваме думи като Съдба, Живот, Карма, Бог и други такива за да си намираме по- лесно извинение за лошата ни участ и кофти настроения. Истината е, че тея нарицателни само обират пешкира, за да прикрият истинския виновник за цялата тая човешка мизерия- ние, хората. Аз, ти, твоят приятел, неговото семейство… приятелското семейство на приятеля ти, сестра ти, брат ти, братото от групичката с която се напиваш/ напушваш/ дрогираш… колегатите от работата или универсиста ти, съучениците и учителите ти, минувачите по улицата, шофьорите… Абе схвахте идеята. Всеки е виновен, всеки носи частица отговорност за това, в което живеем.

Добре, къде отиде човечността? Само в песните и в старите разкази/ стихове/ поеми и афоризми ли ще четем за нея? Ако си различен, това е грях. Или си дрогиран, или си сектант, или си мощен наркоман или пияница… според обществото. Ха! И най- смешното е, че различните ВЕЧЕ са тези, които правят най- обикновените и сърцати работи- да говорят истината, да наричат нещата с истинските им имена, да са спонтанни, да не признават парите за нищо повече от едно шибано средство за живот. Да правят спонтанни подаръци на близките си хора, надявайки се да не биват смятани за луди или психично нестабилни, само заради факта, че обичт тоя човек и искат да направят жест, дори без повод. Молят се да не останат неразбрани и отритнати, да им се спестят подигравките и обидите…

Реално погледнато вече дори е модерно и яко да се присмиваш на хората, които безвъзмездно искат да помогнат на милионите останали без родители деца в Хаити. Майната им на простите българи, които искат да осиновят хаитянчета, за да могат да се опитат да им предложат един по- добър начин на живот след трагедията. Майната им на лекарите, които отиват там за да помогнат безвъзмездно. Майната им на всичко хора, чувствайки се съпричастни с това. Всичките тия глупости са толкова… старомодни. Омразата, ненавистта и това да не ти пука са нещата, които движат ШИБАНИЯ ни свят. Заедно с интересите и парите. Приятелството и любовта вече са чудеса, защото все по- рядко се срещат… И НЕ „ЖИВОТА“ Е ВИНОВЕН ЗА ТОВА! Виновни сме си ние, шибаняците! Че сме такива гадове, че оставяме гадовете да въртят нещата. Ето защо те побеждават в реалността, а добрите губят. Те са загубеняци. Модерно и яко е да си гадняра, да си непукиста, мразещия и мачкащия. Защото някога систорил грешката да послушаш някоя тъпа мисъл в главата ти и си я оставил тя да ти бъде тон в живота. Защото „сърце“ > „разум“. Поне за мен. За хиляден път го казвам и продължвам да го вярвам. Казват, че хората по рождение сме добри по душа и че „живота“ ни прави гадове. Напрао ми се повръща… Тровим се едни други и така си живеем, свикваме с болката, спира да ни пука и станем ли вежднъж безчувствени и непукисти, спираме да виждаме света като хора. Ставаме роботи, шибани андроиди, които само ядат, ходят до тоалетна и спят, за да функционират правилно и уж пълноцено преди да станат за скрап.

И ето как един блог посветен на света на необикновените, на специалните, на злодеите и героите, на добрите и лошите… не само замря (заради никаквото и най- вече обезкуражаващо развитие на сериала), но и се превръща в нещо съвсем друго… В огледало за жалката, а да, и ШИБАНА реалност. Защото в нея героите са малко, ако ги има просъществуват за кратко, никой не ги забелязва и така си и умират. Първо вътрешно, предават се отчаяни, отричат се от реалността… а в края на ШИБАНИЯ си живот умират и физически. Макар че това отдавна е без значение след настъпването на първата смърт- загубата на вярата в човека, в доброто, в нормалното… И всичките тия неща са тооооолкова клиширани и четени до болка, че никой не им обръща внимание. А са шибани неща за които трябва да се говори…

П.П: Някой проследи ли бройката на думата „шибан“? Аз лично я изтървах…

Off-Topic

И когато съдбата реши да се подиграва с избора ти, да поставя под въпрос желанието ти да се бориш за себе си, ти остават само 2 неща, които можеш да сториш…

План А- достатъчно силен си за да не се поддаваш на провокациите на живота и се бориш за собствените си възгледи. Показваш характер и сила, нищо че на другите им е смешно. Нищо, че често те взимат за лимонка и нонстоп ти се качват на главата, защото те имат за идиот.  Ти знаеш какво е правилното и го правиш. Защото така те е научил живота и за разлика от всички, пред чиито очи е минал страхотен ужас и кошмар, тези които намразват всеки и всичко, ти, героят… или глупакът, избираш да поемеш по другия път. Този на различния. На неразбрания. Който остава на заден план, често невидим и без истински приятели, които да го приемат такъв, какъвто е.

Избираш да си различен. И знаеш, че цената, която ще заплатиш си остава висока и постоянно и все повече ще расте. Осъзнаваш, че другите може и да те забележат, но не като кой знае кой, а като поредния глупак, от който да се възползват. Защото си готов да услужиш. Да бъдеш приятел, да си до някой, който дори и да не си признава, в момента има нужда от помощ точно толкова, колкото упорито я отказва и отблъсква. Да дадеш пари на полу- непознат, защото за теб те са без стойност, ако не ги приложиш, т.е. вложиш по един по- мъдър начин. Да досаждаш до болка, говорейки истината в очите на твой близък, с опасността да се отчуждите, но и с надеждата той да прогледне и да разбере целта ти- да му подадеш ръка… Не защото трябва, а защото можеш…

И дори живота да се опита да ти го отнеме, доброто ти желание не може да бъде напълно изтрито. Колкото и живота да те наказва за това че не си от стадото, колкото и да оставаш отритнат от… нормалните. Защото мисията ти, това за което си тук и те прави различен, за теб само по себе си е достатъчна причина да си уникален и единствен в обкръжението ти. Опитваш се да отблъснеш и блокираш мрачните шеги на хората, които имаш за приятели, с положителната мисъл и нагласа, че те просто са такива и не го правят нарочно… Надяваш се, че ще успееш да им въздействаш някак си, някога си, в даден момент, не с идеята да промениш живота им , а да представиш една друга гледна точка- твоята! Питаш се… :  „Защо другият е толкова мрачен, защо когато няма какво да каже, просто кълне света, ей така- за спорта? Защо се включва в разговора само за да каже на другите колко са смотани и как за нищо не стават? Как може едновременно да го чувстваш близък и заедно с това да не можеш да го погледнеш?“
Това е защото си избрал пътя на сърцето. Везната се е наклонила на страната на емоциите и често ти, в своите емоционални мъки, падения и кризи, повален от своята емпатия, често се пресягаш към страната на мозъка и разума, до болка завиждайки им  за тяхната стабилност и спокойствие. И когато всичко свърши и утихне, ти отново си себе си, доволен от това, което си, защото смяташ, че света има нужда точно от уникални характери.

План Б ? Звучи да е по- лесен за изпълнение. Просто се предаваш. Пускаш се по течението на живота и без много- много да му мислиш рикуширайки изпомежду речните скали, очукан и префасониран от живота и реалността, ТОВА вече си ти. Вече не е нужно да търпиш тъпите шеги на „приятелите“. „Е*ете си п*тката майна и не ма занима’айте с простотии, педали прости!“ Това си ти, вече един от многото. Човека с характер, показващ го винаги, правещ се на лошия, който не е, на непукиста, който ЗА БОГА, не може да бъде!… криейки се в тъмното, плачейки… сам. Но пред света е силен. Важно е да си силен. Трябва да си силен. Фрази като „Мен живота ме е научил да прецаквам преди да са прецакали мен!“, „Едно време бях глупав да вярвам, че мога да променя ако не света, то поне хората около мен…“ и „Е, майната им, всеки за себе си, спасявайте са поединично.“  вече са част от новата ти философия. Заменило е клишетата „Дръж се така с другите, както искаш те да се държат с теб.“ и най- вече „Доброто само по себе си е достатъчна награда“, които макар все още да кантят из главата ти, са страница в книгата на твоя живот, която все повече започва да избледнява… Съжеляваш за това, какво дете си бил преди и как наивно си си мислил, че можеш да… да направиш разлика… Съжеляваш за това си минало и дори те е срам само като се сетиш какъв си бил и какви си ги дрънкал. Вече си голям. Батка.  Човек си и живееш в реалността. Живееш в свят, за който да си кажеш не ти пука, на който си му смешен да го духа. С милион приятели сам седиш насреща си, за себе си вече… не си герой, за другите си нещо си…

Това е то- съдба, живот, низове от събития, чувства и емоции… както искаш, така го наречи, приятелю… Убива те малко по малко, за да те направи по- силен… по един или друг начин, в една или друга насока :] Дали като герой А или герой Б  : ) . И само един съвет ще ти дам, пишейки този последен ред- не си сам срещу съдбата, доакто тя винаги ще е сама! Заедно пишем и редим живота си, заедно оставяме следи, заедно пишем история. Ти самия как ще бъдеш записан… зависи най- вече и предимно от теб!

Selfish Love

Размишленията ми в днешната статия са подбудени от едноминутен разговор от последния епиозод на Heroes. Предупреждавам, че в разговора се разкриват важни неща относно сюжета на епизода, за това не препоръчвам да четете надолу, ако не сте го гледали. Но ако въпреки всичко желаете- заповядайте, но на своя отговорност :]

Hiro and Charlie

Once upon a time...

Разговорът е между Хиро и Чарли.  Можете да го гледате директно на ТОЗИ линк. Хиро току що е спасил своята любов от Сайлър, след като дори е успял да го склкони  да „поправи“ тумора на сервитьорката. Нашият  пътешественик във времето започва диалога пръв:

– What’s wrong?
– I don’t know, um, I kind of have a knot in my gut.
– Oh, then, allow me to untie it.
– You’re the one that put it there. Look, Hiro, I was okay with dying. Really, I’d accepted that, but this… Gosh, this just feels like cheating.
– No, it’s okay.
– It’s not. It’s not okay. I mean, that man, Sylar. You said he’s going to kill a lot of people. I just don’t understand how you could let him do that. You’re supposed to be one of the good guys.
– I had to preserve the time-space continuum.
– But you didn’t. You changed it. You saved me.
– But this is our happily-ever-after. We’re going to Otsu. Yay! Otsu!
– Hiro, 300,000 people die every single day. Young, old. There are accidents, murders. Why am I any different? Why do I get to live?
– Because I love you.
– Then that’s just selfish…

Is that it ? Заслужава ли да спасиш единствения ти лъч светлина на този свят ако по този начин обричаш толкова много други на смърт ? Мамка му, наистина е егоизъм… Чарли в случая нищо чудно, че се чувства така. Не е нужно да е супер умница, за да разбере, че нещо не е наред… и буцата в гърлото й е точно там, където е трябва да бъде. Вина… това изпитва тя. Вина, че някой я обича толкова много, за да стори подобно нещо. И заедно с това умиление и радост… Чувства се прекалено не на място, не по правилния начин.

Ежедневно умират толкова хора. Чарли му го казва. Нейния живот- на една обикновена сервитьорка едва ли би струвал колкото тези на хората, които Сайлър предстои да затрие от лицето на земята за да се добере все по- близо от така желаната от него сила и власт… Но не и за Хиро! Той за пореден път доказа, че с контрола си над времето, той е способен дори да… връща хора от гроба. Той промени настоящето, поправяйки миналото. Дали вредата която е сторил ще бъде голяма, тепърва предстои да видим. Но за него това не е от значение. Любовта може да е огромна сила, страшен стимул да се докопаш до своето, да обичаш избрания човек безгранично и да не позволиш дори на Времето да те спре. Ето това е сила… носеща ужасно голяма отговорност… Аз лично не знам как бих живял с нея на плещите си…

***

И все пак, заслужава ли си да хвърлиш в ръцете на убиеца толкова много жертви, за да спасиш само една от тях ? Мен ако питате, въпрос на лична гледна точка… Ако за един човек другия е целия свят … не му остава много за да стори. Ако ще и да трябва да направи такава жертва и предателство към собствените си принципи. Love obviously comes first.

Hiro and Charlie Argueing

Чарли с гласа на Разума

П.П: Посвещавам статията на Йоанна Стоянова, a.k.a. The Chosen Pessimist and also as legolassss 🙂 Идеята за статията беше нейна, за което отново й благодаря :]

Self- Sacrifice

Peter Petrelli paramedicСаможертвата… нещо, което човек прави без да мисли. Когато вижда, че положението е безнадеждно и само едно бещо би променило нещата. Но стига приказки. Имам в предвид „fairytales“. Кой изобщо и за кого е готов да се пожертва?

В наше време, в нашия свят всъщност има много хора готови да се пожертват, да умрат за някого… Просто защото го чувстват. Но в крайна сметка се обажда човешкия разум с въпроса : „А този човек заслужава ли такава саможертва от наша страна?“ И разума обикновено надделява. При повечето. The most often corrupted human mind…

Един добър friend of mine ме накара да се замисля над въпроса… „Дали да умреш за някого е по-добре за теб самия или за него?“ Честно казано не ми беше и хрумвал! Изглежда лесен на пръв поглед, но я се замислете за алтернативите:

В първия случай не правиш нужното и губиш изключително важен за теб човек. Това е неговия край като човек или поне като такъв, какъвто е бил и си го помнил… Изглежда каквото си направил не е било достатъчно за да го спасиш. Започваш да се самообвиняваш и да скърбиш за загубения другар, което те съсипва.

От друга страна- жертваш се. Вече не си това, което си бил. Приятеля ти остава жив, здрав, човек. Но сега той е в твоите обувки. Обвинява себе си и се жалва за изгубения приятел- теб,който си дал себе си в тази неравна борба, за да запазип него. Или за да избегнеш последствията от „вариант 1“ ? Хм… Интересно нали?

И в 2-та случая всеки губи много. Джоузеф Забара е казал „Приятелството е едно сърце в две тела.“ Доста като „любов“ звучи, нали? Но нека се съгласим с човека. Умре ли едната половина от това сърце, другата скърби… и кърви. Но с времето всичко се лекува 🙂

Ами саможертвата без причина? Напразната саможертва? Малко са нещата, които бих казал, че са толкова жалки колкото това. Да дадеш себе си незаслужено, за някаква… кауза, която не си струва. За човек, който не само че не го заслужава и не би го оценил, но и не би направил разлика от това какво е със или без твоето дело.

***

Не живеем в свят на герои… Казваме доста често неща за които после съжеляваме и още по- често НЕ казваме неща, за което по- късно ни е яд. Живеем в свят на интереси и пари и все по- малко в свят на хора и на емоции. Рядко се разбираме, защото се мъчим да схванем смисъла в това, което казва другия. Слушаме с ушите си, а не със сърцето си. В крайна сметка всеки може да му се втълпи нещо, да бъде препрограмиран, но никой не може да му отнеме правото да чувства това, което сърцето му чувства, освен ако самия той не пожелае. И да мразиш, когато ти казват истината е човешко… не сме роботи. Не можеш да се сърдиш на някого, че ти казва истината, ако го казва с добри намерения. Но въпреки това го правиш. Обиден си и не искаш да го погледнеш, макар разума да ти говори друго. It’s called HUMANITY! Също като чувството за самосъхранение и това да пазиш близките си… Баланс му е майката! 🙂 Правилен отговор за достигане до решението няма. Има само ТВОЯ отговор!

Никак не е лесно и обикновено картинката изглежда точно като тази.

Никак не е лесно и обикновено положението е точно като на картинката.

Screw It On! („Pass It On!“ vol.2)

Оказва се, че Човекът е в пъти по- склонен да е шибан и гаден, подмолeн и да си връща всичко лошо, което са му сторили, отколкото да осмисли живота си и да направи нещо различно и непознато за него, като например да бъде добър… Злопаметни сме и това е! Но най- глупавото е че не само връщаме лошото, но и се озлобяваме и всеки един- приятел или неприятел, близък или не, става непосредствена жертва на вътрешното ни желание и страст за мъст и сляпа справедливост и правосъдие.

Sylar The MeanСтрашно става когато „всеки ти е крив“, а да не говорим за момента в който разбираш какво правиш и целенасочено си гаден и лош с незаслужилите го твои близки. „Но защо аз да съм добър с тях, след като те не са с мен?! Сега и аз ще съм гаден! И ще ги дразня… ако ме дразнят… и дори ако не ме дразнят. Ако не ме закачат, аз пак ще ги тровя. Тогава още по- добре за мен и по- лошо за тях!“ казал Човекът. Всички сме такива… Толкова ли не виждаме, че попадаме в един толкова грозен и пагубен омагьосън кръг на омраза и негативни настроения и мисли?! Накъде водят съзнателните негативни настроения, без значение от „мишената“ на твоите кофти чувства, ако не към самоунищожение и един по- мизерен и незаслужен живот?

Предай нататък ли ? Колко човешка воля и вътрешна доброта, чувство за самосъхранение, любов и личностно развитие са нужни не само за да се спре тази ЛУДОСТ, да отвръщаш на лошото с лошо, както и да го предаваш, но и да обърнеш превеса на силите, чувствата и емоциите. За това е нужно да си повече от човек- да се стремиш към божественото- да прощаваш и да се учиш на добро. И да го предаваш.

Screw it on!„, както сам я кръстих, се оказва пълната противоположност на великата, утопична и все по- невъзможна в очите ми философия за живота- тази която искам да усвоя и да предавам- „Предай нататък“. И все пак да помним, че всичко зависи от нас… Together!

Pass It On!

Изминаха близо… 4 месеца откакто съм публикувал нещо… Проклетото лято, изпълнено с ядове и нерви, насъбрани покрай работата и „кризата“… се изниза така бързо сякаш, а аз колкото и пъти да отворех блога, за да драсна нещо, музата ми сякаш я нямаше… Любовта към философията за живота и Heroes си седеше, но някак си не ми беше до нищо от това… Единственото, което оставаше тук, са купове чернови, на всевъзможни теми- коя свързана с ежедневието ми, коя с поредния възникнал масов проблем… но това е минало… време е за ново начало! : )

***

Отърсен от проблемите си в работата това лято, вече съм във Варна, вперил поглед в студентското си бъдеще и … готов да размишлявам над живота и човешите разум и сърце. Нови съквартиранти, нови приятели, нови предмети, ъпдейтната психика :] … Обичам началото на всеки курс във Варна! Винаги е като начало на нов живот, нов шанс… да съм по- добър, да правя нещо по- различно, по- полезно! Да съм полезен на хората около мен, да се радвам на живота, заедно с тях… и когато са добри с мен, да предавам нататък!

Получиш ли добро, предай нататък!

Получиш ли добро, предай нататък!

Да не говорим, че HEROES ни зарадва с двучасова премиера предната седмица, а днес пристигна и чисто новия 3-ти епизод! Действието се развива- нова неизвестна и непозната хора със способности, нови изненади, както и новото начало за някои от познатите ни герои…

Не мога да не спра погледа си на Питър, както винаги. За какво говорим тук- за тотална деградация, или намиране на вътрешен покой и посвещение най- накрая? Мненията са спорни, но не тях искам да обсъждам тук и сега. Дистанцирайки се от цялостната картина и говорейки простичко, с факти, Питър твори добро. Помага на хората, безвъзвратно. Както Ноа му каза, те най- вероятно дори не знаят кой е и няма да го запомнят.

Ето сега и великата теория, която нито е моя, нито искам да я преиначавам. Да предадеш нататък. Да отвърнеш на добрата дума или дело със същото не винаги е достатъчно. Но става един утопично прекрасен и магчен кръг, ако на добрината, която са ти сторили- извършената услуга, разбирането от приятел, прегръдката от мама или татко; се отговори с добро на друг човек, т.е. да предадеш добрата вълна и емцоия на следващия си близък, а защо не на непознат?

Каквото и да говорим обаче, дори и да приемем, че системата би проработила, все някой би трябва да започне. Да направи първата крачка, да помогне, знаеки че няма да му се върне нищо. Без никакви очаквания. Да постъпиш така заради самото дело- безценно качество. Такива хора обаче, които да започнат цялата схема, да задействат великия план, са малко. Недостатъчно дори. А да не говорим за реалната възможност в нашето ежедневие да „предадеш нататък“- абсурдна, незаслужена и много наивна постъпка според много от нас.

А в крайна сметка едва ли има нещо по- хубаво от това да се развиваш като личност и в същото време да допринасяш за усмивките на лицата на хората. Това променя деня ти- осмисля го. Защото… за всичко, за по- доброто трябва да сме ЗАЕДНО! Колкото и да си повтяряме, че бройката не прави силата, единството е това, което ни трябва да за започнем отначало, да сме по- добри… да се възкресим, да потърсим изкупление :] …

The Smiles :)