Уроци, уроци…

Световноизвестният психолог и писател Хорхе Букай

И аз като всеки умствено стабилно (че и нестабилно…) Боже чадо, ежедневно се уча. Както „моя човек“ Хорхе Букай казва в „Нека ти разкажа“ (книга, която всеки харесващ психоанализата и това защо вършим дадени неща според реакциите си, трябва да прочете!!!) дори той продължава да се учи и до ден днешен. Преминавал е през различни желания и терзания, за да стане това, което е днес. Всеки човек трябва да върви яко напред, най- вече собразявайки се със сегашните си желания, отколкото с тези на стадото.

Мисля по същия начин и смея да кажа, че почти всеки с който съм се срещнал през живота си през последните години, е имал много важна роля във формирането на характера ми. Всеки ми е давал ценен урок или поука, трупал съм впечатление след впечатление, за да се обогатявам. И излизайки от его- манията си, искам да споделя с Теб, Читателю, няколко ценни урока, които съм научил до сега. Много са клиширани, но са пропити с потта и кръвта на собствения опит. Убедил съм се, че много от нас „знаят това…“, но малко го осъзнават дори след като го изпитат на собствен гръб. Та… Ти може да не се поучиш от тях, но въпреки всичко… прочети. Може да са ти от полза и на Теб!

Има още

Advertisements

Лейте кръв!

Като теле гледам админ панела си вече седмица за да избера нещо, с което да захвана блога пак. Е, видиш ли, на сила не става, трябваше ми ключова тема, и най- вече – тема, за която да пиша без да мисля. Не обичам особено обмислените си публикации…

Правя си 3в1 и докато отпивам от него, сядам на бюрото пред лаптопа. Пускам си музика, изпуквам пръсти и  започвам.  И така… връщам лентата назад…

Има още

Self- Sacrifice

Peter Petrelli paramedicСаможертвата… нещо, което човек прави без да мисли. Когато вижда, че положението е безнадеждно и само едно бещо би променило нещата. Но стига приказки. Имам в предвид „fairytales“. Кой изобщо и за кого е готов да се пожертва?

В наше време, в нашия свят всъщност има много хора готови да се пожертват, да умрат за някого… Просто защото го чувстват. Но в крайна сметка се обажда човешкия разум с въпроса : „А този човек заслужава ли такава саможертва от наша страна?“ И разума обикновено надделява. При повечето. The most often corrupted human mind…

Един добър friend of mine ме накара да се замисля над въпроса… „Дали да умреш за някого е по-добре за теб самия или за него?“ Честно казано не ми беше и хрумвал! Изглежда лесен на пръв поглед, но я се замислете за алтернативите:

В първия случай не правиш нужното и губиш изключително важен за теб човек. Това е неговия край като човек или поне като такъв, какъвто е бил и си го помнил… Изглежда каквото си направил не е било достатъчно за да го спасиш. Започваш да се самообвиняваш и да скърбиш за загубения другар, което те съсипва.

От друга страна- жертваш се. Вече не си това, което си бил. Приятеля ти остава жив, здрав, човек. Но сега той е в твоите обувки. Обвинява себе си и се жалва за изгубения приятел- теб,който си дал себе си в тази неравна борба, за да запазип него. Или за да избегнеш последствията от „вариант 1“ ? Хм… Интересно нали?

И в 2-та случая всеки губи много. Джоузеф Забара е казал „Приятелството е едно сърце в две тела.“ Доста като „любов“ звучи, нали? Но нека се съгласим с човека. Умре ли едната половина от това сърце, другата скърби… и кърви. Но с времето всичко се лекува 🙂

Ами саможертвата без причина? Напразната саможертва? Малко са нещата, които бих казал, че са толкова жалки колкото това. Да дадеш себе си незаслужено, за някаква… кауза, която не си струва. За човек, който не само че не го заслужава и не би го оценил, но и не би направил разлика от това какво е със или без твоето дело.

***

Не живеем в свят на герои… Казваме доста често неща за които после съжеляваме и още по- често НЕ казваме неща, за което по- късно ни е яд. Живеем в свят на интереси и пари и все по- малко в свят на хора и на емоции. Рядко се разбираме, защото се мъчим да схванем смисъла в това, което казва другия. Слушаме с ушите си, а не със сърцето си. В крайна сметка всеки може да му се втълпи нещо, да бъде препрограмиран, но никой не може да му отнеме правото да чувства това, което сърцето му чувства, освен ако самия той не пожелае. И да мразиш, когато ти казват истината е човешко… не сме роботи. Не можеш да се сърдиш на някого, че ти казва истината, ако го казва с добри намерения. Но въпреки това го правиш. Обиден си и не искаш да го погледнеш, макар разума да ти говори друго. It’s called HUMANITY! Също като чувството за самосъхранение и това да пазиш близките си… Баланс му е майката! 🙂 Правилен отговор за достигане до решението няма. Има само ТВОЯ отговор!

Никак не е лесно и обикновено картинката изглежда точно като тази.

Никак не е лесно и обикновено положението е точно като на картинката.

Self- confidence

Докато гледах предпоследния епизод за сезона вчера за 3-ти път, нещо ми направи силно впечатление. Къде изчезна активния Питър, кой винаги до сега беше ключов персонаж? Защо вече не е толкова важен като герой и личност?

Силите му вече са действително ограничени, той се промени и като характер, като човек. Ставаше все по- невидим и тих, докато вече почти напълно е избледнял. За сериала си е абсолютен ужас да се губи такъв добронамерен по душа характер… поне по моя преценка. Единствено той до сега няколкократно е доказвал колко е мирен и добър по душа, въпреки всичките грешки, които е правил от глупост и наивност. В този случай мисълта „Пътят към Ада е осеян с добри намерения.“ е напълно уместна, особено ако се замислим как за малко не изпотрепа човечеството с вируса, сляпо вярвайки на Адам.

На Салър никога не му е липсвала самоувреност... до сега.

На Сайлър никога не му е липсвала самоувереност... до сега.

Та защо избледня? Сля се с другите и е просто един от многото! Ами да! Той винаги е искал да е специален, да е уникален, да помага на хората. Казва, че сега не му се дава възможността, защото е принуден да бяга за живота си, но нима това е извинение? За него ? За „най- специалния“, както той сам се нарече веднъж в битката си срещу Сайлър? Липсва му нещо на този характер, нещо което би му дало доста повече сили… във всяко едно отношение!..

Самоувереност. Човешкото качество, което толкова често ни изстрелва в облаците. Не се изисква да имаш „мутирало ДНК“, способност или нещо подобно за да бъдеш активен, добър в това, което правиш. Трябва ти просто малко вяра. Вяра в доброто. Вяра в близките. Вяра в справедливостта, в добрия край… Но преди всичко ти трябва Вярата в себе си! Самоувереността, както и това да си наясно със себе си, ти дават силите да продължиш напред, да продължаваш да правиш това, в което вярваш, дори и никой друг да не споделя мнението ти. Че ти си необикновен, специален! Няма друг като тебе. Не си човека от „стадото“, който мисли и върши нещата като другите…

Да осъзнаеш, че си много по- различен от другите, уникален до доста голяма степен може както да те срине, така и да те извиси нагоре. Зависи от принципите и възгледите ти, а и от конкретния случай. Дали предпочиташ да се отличаваш с качествата си (особено ако са добродетели), или ти е по- лесно да се правиш на друг, на част от потока хора по улицата, с който така желаеш да се слееш… зависи от самия теб. От характера ти.

Вярата в собствените ти възмжности

Вярата в собствените ти възможности

Възможно ли е доверието, което започваш да придобиваш, към себе си, да те върне обратно в играта? Да покажеш на себе си и на другите около теб, че можеш! Да им докажеш, че не си просто някой случайно попаднал на това място. Че си там по причина, и с мисия… с цел, поставена за да промениш света около себе си, по един по- хубав начин. Но това е нещо, което може да бъде видяно само през чистото, искрено, вярващо в доброто сърце на един герой.

„Защото не способностите ги правят герои,

а изборът, който взимат

и делата, които правят!“

Who am I ?

За N- ти път останах крайно повлиян от току- що изгледания епизод на Heroes. Гледайки монитора в съзнанието ми вече се въртяха хиляди идеи и възгледи, мисли и коментари, които да споделя тук, в блога си. Но мисълта за смисъла на съществуването изби останалите и зае най- вероятно заслуженото си място.

Всеки ужасно много пъти е чувал думите „Намери си място в живота.“ Звучи много просто, но не всеки така хладнокръвно и рязко решава какво ще прави и какви са целите му. А и поглеждайки тези условия отстрани, те далеч не са достатъчни за да успееш да намериш призванието си. Трябва ти и умението да го правиш. Но това е нищожно в сравнение с най- важното което се иска- вътрешното усещане, желание и воля, убедеността, че си РОДЕН за да правиш не нещо друго, а именно това!

Често сменяме начина си на държание. Дали заради разнообразното ни обкръжение и това как се налага да се държим за да се харесаме пред различните хора, или пък заради целите и задачите, които така високо са ни сложили летвата, че няма начин да ги стигнем всичките ако сме само един човек. На мен лично ми се вижда доста оптимално това и всеки е станал свидетел как сегашните хора малко или много са именно такива. За да оцелееш в настоящето трябва да се адаптираш точно по този начин- също като Сайлър.

"Аз... Сайлър ли съм?"

Колко ли маски е нужно да смениш преди да загубиш себе си?

Жалкото е когато образите които създаваме действат и работят отделно. Не можеш да ги видиш събрани заедно, в една единствена личност. Какво става тогава? Нима всеки, който така сменя държанието си според ситуацията, който не само че е някой, който не е, той дори ВЕЧЕ НЕ ЗНАЕ ИЗОБЩО КОЙ Е?! Коя от всички тези личности? Серийния убиец, борейки се власт; объркания син, който иска просто да остане забелязан; специалния, най- специалния, който може да спаси всички?… вечния купонджия; сериозния философ; супер приятеля, винаги готов да помогне; противния грубиян… Дали е възможно да не знаеш кое от всичко това си ти в действителност? За щастие на мен не ми се е случвало да губя себе си по такъв брутален начин. Но когато съм имал колебания и съм искал да погледна в правилната посока, много пъти, един след друг съм се убеждавал, че има да се направи само едно- да затвориш очи и игнорирайки всичко външно, да се взреш в себе си. Преоткриваш емоциите си и вътрешния ти глас ти шепне и ти показва правилния път, който трябва да поемеш.

Истинската красота на личността се състои в нейната всестранна развитост. Комбинацията на множество добродетели в един човек е нещо само по себе си уникално. И като тест на цялата тази идея е да можеш в следствие на всичко постигнато да намериш себе си, да знаеш кой си, целите си, познанията си, избора който си готов да направиш в името на нещо благородно, нещо по- голямо. Да знаеш благодарение на какво важиш, за кого си от значение и кой е готов да застане до теб по всяко време.

Собствените ни действия ни правят хората които сме. Това какво мислим и какви са ни намеренията остават без значение, ако не правим нищо, за да наложим себе си… за да се докажем! Да оставим следа в историята, била тя тази на роднините ни, на приятелите ни,.. а защо не и световната? За да бележим точно това, за да останем оценени трябва да действаме! И то като себе си, да ни обичат и да ни помнят като такива, каквито сме, а не с някаква чужда маска и чужди за същността ни действия. Но… за да стигнем до всичко това трябва да си отговорим на няколко въпроса… такива като „Кой съм аз?“, „Защо съм тук?“, „С какво съм по- различен от другите?“, „Какво значи да се почувствам жив?“, „Има ли живот след смъртта?“, „Как да живея пълноценно?“ и преди всичко „Как сред всички останали, как аз самия важа, с какво съм от значение?“… Вечните житейски въпроси… :]

***

Mohinder SureshFor every being cursed with self-awareness,there remains the unanswerable question „Who am I?“. We struggle to find meaningful connections to one another. We are the caring friend… The loving father… The doting mother… The protected child. We fight and we love in the hope that somehow, together, we can understand our significance in the universe. But in the end, no one can share our burden. Each of us alone must answer the question… „Who am I?“, „What does it mean to be alive?“, „And in the vast infinity of time, „how do I matter?“

Mohinder Suresh

Scientist, philosopher… hero.

Mind and Heart

Да сте се замисляли кое ни дава сила? Кое ни кара да се стремим към целите, които сме си поставили и дори, защо изобщо си го поставяме? Дали Разумът ни е по- велик от Чувствата, които изпитваме? Има ли баланс между тях двете?

В Heroes нещата са представени елементарно просто. Самият хормон от който Мохиндър откри, че се влияят способностите и са свързани е адреналина. Следователно, когато си превъзбуден, надъхан, ядосан, или пък много влюбен- възможностите ти се усилват. С няколко приказки- емоцията е ключа към силите ти. Но къде е мястото на разума в цялата работа? Ако не разбираш какво правиш, защо го правиш и не разбираш цялостния смисъл… нещата излизат от контрол. Колкото и сила да ти дава сърцето, започваш да губиш контрол… да нараняваш тези, които най- малко искаш, че дори и себе си! Естествено… без да го осъзнаваш… И ето как малко по малко навлязохме в темата за реалния живот…

image_293823

Мрачния и сериозен Питър

Казаното по- горе важи в пълна сила и за нашето ежедневие. Контрола над емоцията е нещо, за което аз самия винаги съм завиждал. Като всяко нещо в големи количества и това също дава негативните си последици. Безразумните действия често могат да доведат до собственото ти страдание, да не говорим за това на близките и тези на които държиш и обичаш. Макар чувствата, непокътнати от любовта, да са истинска сила и да са искрени и сърдечни, това не винаги е хубаво. Искрените чувства на любов, обич, признателност, състрадание са нещо наистина красиво и достойно, но какво да кажем за неконтролираните омраза, гняв, мъст, ненавист? Без контрола на съзнанието те се превръщат в пълен кошмар. Способни са да те затрият като човек…

sylar

Гейбриъл- уравновесен, търпелив и добър

В другата графа виждаме за какво става дума при логиката и мисълта… Това често се оказва да е нещо много покварно и нечестно, изградено на фалшивата представа, че извършваме нещо защото го искаме прекалено много отвътре, прикриващо истинските ни намерения. Но и обратното често се наблюдава. На хора със стабилна психика и контрол над чувствата често им се случва да подчиняват отрицателните си емоции- нещо иначе грозно и тъмно, сложено зад решетките, поставени от ясното ни съзнание. Но каквото и да говорим неемоционалността и натрапването на логика ни превръщат все по- малко в хора и оставаме празни черупки, без значение колко много умствен товар сме събрали. Лишаваме се от най- човечното и това, което ни различава от другите същества по света- способността да чувстваме…

Та това е то. Вечната битка за надмощие между Чувства и Мисъл. Не виждате ли еквивалентите на това в сериала? Та нима Питър и Сайлър не са вечните опоненти?.. Те са най- силните, като всеки се уповава на своята лична представа и начин за действие. Но виждали сме как се побеждават един друг няколко пъти вече… Краят ще един и ще е за този от двама им, който не успее навреме да дисциплинира себе си- да намери баланса между двата полюса. Дали Сайлър ще осъзнае пръв силата на чувствата, или Питър ще забрави наивността си и ще сложи под катинар всичките си емоции и как ще свърши тази вечна битка… тепърва остава да разберем…

***

Многократно съм казвал, как най- голямата ми слабост се явява и най- голяма ми сила. И вярвам, че с дисциплинирането на чувствата и емоциите и частичното им ограничаване със силата на разума и логиката е ключа към най- голямото богатство. Макар така частично да се губи смисъла на двете неща, това е оптималния вариант за съществуване. Преплитане, баланс и хармония на Тяло и Душа, Разум и Сърце…  Ин и Ян…

yinyan-gif