Уроци, уроци…

Световноизвестният психолог и писател Хорхе Букай

И аз като всеки умствено стабилно (че и нестабилно…) Боже чадо, ежедневно се уча. Както „моя човек“ Хорхе Букай казва в „Нека ти разкажа“ (книга, която всеки харесващ психоанализата и това защо вършим дадени неща според реакциите си, трябва да прочете!!!) дори той продължава да се учи и до ден днешен. Преминавал е през различни желания и терзания, за да стане това, което е днес. Всеки човек трябва да върви яко напред, най- вече собразявайки се със сегашните си желания, отколкото с тези на стадото.

Мисля по същия начин и смея да кажа, че почти всеки с който съм се срещнал през живота си през последните години, е имал много важна роля във формирането на характера ми. Всеки ми е давал ценен урок или поука, трупал съм впечатление след впечатление, за да се обогатявам. И излизайки от его- манията си, искам да споделя с Теб, Читателю, няколко ценни урока, които съм научил до сега. Много са клиширани, но са пропити с потта и кръвта на собствения опит. Убедил съм се, че много от нас „знаят това…“, но малко го осъзнават дори след като го изпитат на собствен гръб. Та… Ти може да не се поучиш от тях, но въпреки всичко… прочети. Може да са ти от полза и на Теб!

Има още

Advertisements

Self- Sacrifice

Peter Petrelli paramedicСаможертвата… нещо, което човек прави без да мисли. Когато вижда, че положението е безнадеждно и само едно бещо би променило нещата. Но стига приказки. Имам в предвид „fairytales“. Кой изобщо и за кого е готов да се пожертва?

В наше време, в нашия свят всъщност има много хора готови да се пожертват, да умрат за някого… Просто защото го чувстват. Но в крайна сметка се обажда човешкия разум с въпроса : „А този човек заслужава ли такава саможертва от наша страна?“ И разума обикновено надделява. При повечето. The most often corrupted human mind…

Един добър friend of mine ме накара да се замисля над въпроса… „Дали да умреш за някого е по-добре за теб самия или за него?“ Честно казано не ми беше и хрумвал! Изглежда лесен на пръв поглед, но я се замислете за алтернативите:

В първия случай не правиш нужното и губиш изключително важен за теб човек. Това е неговия край като човек или поне като такъв, какъвто е бил и си го помнил… Изглежда каквото си направил не е било достатъчно за да го спасиш. Започваш да се самообвиняваш и да скърбиш за загубения другар, което те съсипва.

От друга страна- жертваш се. Вече не си това, което си бил. Приятеля ти остава жив, здрав, човек. Но сега той е в твоите обувки. Обвинява себе си и се жалва за изгубения приятел- теб,който си дал себе си в тази неравна борба, за да запазип него. Или за да избегнеш последствията от „вариант 1“ ? Хм… Интересно нали?

И в 2-та случая всеки губи много. Джоузеф Забара е казал „Приятелството е едно сърце в две тела.“ Доста като „любов“ звучи, нали? Но нека се съгласим с човека. Умре ли едната половина от това сърце, другата скърби… и кърви. Но с времето всичко се лекува 🙂

Ами саможертвата без причина? Напразната саможертва? Малко са нещата, които бих казал, че са толкова жалки колкото това. Да дадеш себе си незаслужено, за някаква… кауза, която не си струва. За човек, който не само че не го заслужава и не би го оценил, но и не би направил разлика от това какво е със или без твоето дело.

***

Не живеем в свят на герои… Казваме доста често неща за които после съжеляваме и още по- често НЕ казваме неща, за което по- късно ни е яд. Живеем в свят на интереси и пари и все по- малко в свят на хора и на емоции. Рядко се разбираме, защото се мъчим да схванем смисъла в това, което казва другия. Слушаме с ушите си, а не със сърцето си. В крайна сметка всеки може да му се втълпи нещо, да бъде препрограмиран, но никой не може да му отнеме правото да чувства това, което сърцето му чувства, освен ако самия той не пожелае. И да мразиш, когато ти казват истината е човешко… не сме роботи. Не можеш да се сърдиш на някого, че ти казва истината, ако го казва с добри намерения. Но въпреки това го правиш. Обиден си и не искаш да го погледнеш, макар разума да ти говори друго. It’s called HUMANITY! Също като чувството за самосъхранение и това да пазиш близките си… Баланс му е майката! 🙂 Правилен отговор за достигане до решението няма. Има само ТВОЯ отговор!

Никак не е лесно и обикновено картинката изглежда точно като тази.

Никак не е лесно и обикновено положението е точно като на картинката.

Betrayal and Redemption

hiro-ando1Предателство и изкупление…Честно казано дори не знам как да започна, а темата е толкова широка и е за нещо толкова често срещано в нашия свят…

Да предадеш нечие доверие доста често предизвиква голяма болка. Не физическа, разбира се, но ако ти дойде неочаквано, от някой, който уважаваш и обичаш, е спосона да те съсипе. Може да те промени завинаги и да те измести от сегашния ти път. Като за начало вече се отказваш да вярваш на този човек, после спираш да вярваш лесно на който и да е друг, най- накрая дори и на останалите си близки. Усещаш как си охладнял с времето и не си същия.

Тези дела на приятелите ти, с които са те наранили следва да бъдет разгледани и ако е възможно… да бъдат простени. Казват че „Всеки човек трябва да има доста голямо гробище, в което да заравя грешките на приятелите си.“, защото „Когато създаваш приятелство си закриваш едното око, а за да го запазиш- и двете.“, но винаги „По- лесно е да простиш на врага, отолкото на приятел.“

Не сме били Бог, за да прощаваме, но наистина ли е така? Толкова ли е непосилно понякога да забравиш стореното от близък твой човек? А и често прощаваме, правим го не защото ТРЯБВА, никой не ни задължава- сами сме господари на волята си, но прощаваме и дори забравяме (ако сме достатъчно силни) защото МОЖЕМ, точно защото сами сме си господари!

Болката от предателство не е само в наранения. Когато прегрешилия осъзнае какво е сторил, но е късно да го поправи, най- малкото което може да стори е да си вземе важна поука. Чувството за вина, подобно на това на завист и ревност могат да те довършат, и аз вярвам, че предимно силното чувство на искрена вина може да изпитва към теб само един наистина близък приятел.

Тук може би идва момента да си зададем въпроса „По- добре ли е да се ровим в проблема и да се мъчим да намерим решението му, да го изкореним- всичко с цел да станем по- добри; или да го игнорираме, да избягаме от него, в страх той да не ни погълне съвсем?“ Бих се радвал да чуя мнения по въпроса…

А Изкуплението… е нещо, което не всеки получава. Често ни прощават, за да не загубим приятелството си, но по- важния въпрос е дали ние сме заслужили тази прошка, с какво и дали изобщо ние самите на първо място сме си простили… Защото безусловната прошка, също като безусловната любов, изобщо не е това, което трябва да бъде… peter-nathan

В крайна сметка дали е хубаво да се прощава лесно зависи от случая и конкрения човек… и не смятам, че е кой знае какъв извод изобщо. Но когато виждаме лъжа, измама и предателство, преди да сме готови да дадем опрощението си, трябва да помним, че трябва да го чувстваме, да ни води първо сърцето, а не интересите ни; да помним, че сме свободни хора и че решението зависи само от нас и най- вече да помним, че сме хора, че е човешко да бъркаме и грешим, подведени от едни или други обстоятелства… И ние МОЖЕМ да даваме прошка и снизхождение!

What makes us change?

milo-ventimiglia-heroes

Една подобрена и ... доста променена от обстоятелствата версия на Пийт

Съвсем наскоро водих спор за справедливостта, милосърдието от друга страна, и даването на втори шанс. Господ е свидетел, че има много хора, които се променят коренно, но всеки ли е спосбен на такава промяна, а и всеки ли е способен да прости ?

Ежедневната практика на обикновени хора безпрецедентно ни показва, че хората се променят постоянно- съзнателно или не. И дали към едно цялостно по- добро състояние или към такова, в което те самите са добре, а за другите не им пука. Доста относително, не мислите ли ?

Живота често ни принуждава да изневеряваме на принципите си, да ставаме други хора, дори такива, които понякога ненавиждаме, и в крайна сметка дори се примиряваме до такава степен с това, че започваме да се харесваме… Любов, омраза, болка, различни интереси… доста са факторите, които биха ни изкарали от собствените ни релси за да ни препратят на друг път, първоначално непознат, а след това обиновено все по- желан и лесен. Дилемата остава в това, дали той обаче е правилния?

Това да имаш голяма сила за лошите, за егоистите, винаги е била предимство и нищо повече. Изведнъж започваш да гледаш на собственото си мнение като на закон и си толкова убеден в това, което правиш, че изчезват всякакви други алтернативи, мненията на близките ти избледняват, както и самите им образи в главата ти. Оправдаваш действията си с това, че защитаваш някаква кауза, особено важна за теб! Силата те завладява… и същевременно с това затрива всичко човешко у теб- а именно това да обичаш истински. Толкова си високо в облаците, и си толкова велик и високомерен, че се самозабравяш, чувстваш се недосегаем… Иии… какво става, когато … или АКО изгубиш тези свои предимства- силите, които са те държали в облаците толкова дълго време? Падайки с гръм и трясък на земята, ставайки равен с всички останали, които до скоро си незачитал и игнорирал, дори наранявал… ти се връщаш в своя коловоз, и ако имаш късмет и верни и истински близки хора- приятели и семейство, получаваш втори шанс, заедно с възможността да поправиш грешките си.

Прошката към близък, обърнал ви гръб в миналото, наранявал ви многократно, разочаровал  ви с надменното си и недосегаемо поведение винаги се оказва по- лесна от тази към непознатия за нас човек. Нужна е голяма човечност и разбиране- неща на които аз самия не мисля, че съм способен, особено ако знам, че е наранен по какъвто и да е начин мой приятел или роднина!

В заключение ще споделя впечатленията си по наскорошната песен на Jistin and T.I. – Dead and Gone и то най- вече от припева:

I’ve been travelin’ on this road to long
Just trying to find my way back home
The old me is dead and gone… dead and gone…

Често се губим по пътя към дома- мястото където някой мисли за нас. Важното е никога да не се отказваме от търсенето му, да дирим правилното си обкръжение, истинските приятели и като цяло мястото, където принадлежим. Жалкото е, когато в търсенето му изгубим себе си, не успеем да се преодолеем и така изчезваме от лицето на земята в онзи вид и с онези емоции, истинските ни, с които биха ни харесали там, където трябва да сме…

И все пак емоцията и правилното й съчетване с разума ни прави най- уникалните същества на тази планета. В много от нас едното надделява над другото- едни от нас действат неразумно и прибързано, а други безсърдечно и грубо. И именно тези ни действия понякога ни карат да се променяме и да кривваме от собствения си „правилен път“.