Обещавам!

Не съм писал от адски много време в блога и имам едни 15  минути (приблизително), в които ще се опитам да се събера.

Адски ме е яд, че пиша тук рядко, а повярвайте ми, винаги имам за какво. Толкова неща минават през главата ми почти всеки ден- неща, които искам да споделя и изразя. Там е работата, че голямата част от желанието ми да го направя тук се изчерпва докато се докопам до лаптопа (Все пак никой не случва на брилиантни помисли и идеи, висейки пред монитора…) И така ми се иска да можех всеки път, когато ми хрумне нещо подобно просто да мога да… сваля тези си идеи на флаш- памет и после просто да ги прехвърля тук, но уви… 🙂

Обещаваш ли?

Обещаваш ли?

Темата, която ме е зачовъркала днес е за човешките обещания и свещеното неписано правило, че не трябва да се нарушават. И отново купищата гледни точки. За мен, това за мен самия що се отнася, за моите обещания, е „казана дума- хвърлен камък.“ Разбира се нямам в превид непредвидени ситуации, изискващи безкомпромисна и моментална намеса, които следователно ще доведе до нарушаване на обещание.

Има още

Advertisements

What makes us change?

milo-ventimiglia-heroes

Една подобрена и ... доста променена от обстоятелствата версия на Пийт

Съвсем наскоро водих спор за справедливостта, милосърдието от друга страна, и даването на втори шанс. Господ е свидетел, че има много хора, които се променят коренно, но всеки ли е спосбен на такава промяна, а и всеки ли е способен да прости ?

Ежедневната практика на обикновени хора безпрецедентно ни показва, че хората се променят постоянно- съзнателно или не. И дали към едно цялостно по- добро състояние или към такова, в което те самите са добре, а за другите не им пука. Доста относително, не мислите ли ?

Живота често ни принуждава да изневеряваме на принципите си, да ставаме други хора, дори такива, които понякога ненавиждаме, и в крайна сметка дори се примиряваме до такава степен с това, че започваме да се харесваме… Любов, омраза, болка, различни интереси… доста са факторите, които биха ни изкарали от собствените ни релси за да ни препратят на друг път, първоначално непознат, а след това обиновено все по- желан и лесен. Дилемата остава в това, дали той обаче е правилния?

Това да имаш голяма сила за лошите, за егоистите, винаги е била предимство и нищо повече. Изведнъж започваш да гледаш на собственото си мнение като на закон и си толкова убеден в това, което правиш, че изчезват всякакви други алтернативи, мненията на близките ти избледняват, както и самите им образи в главата ти. Оправдаваш действията си с това, че защитаваш някаква кауза, особено важна за теб! Силата те завладява… и същевременно с това затрива всичко човешко у теб- а именно това да обичаш истински. Толкова си високо в облаците, и си толкова велик и високомерен, че се самозабравяш, чувстваш се недосегаем… Иии… какво става, когато … или АКО изгубиш тези свои предимства- силите, които са те държали в облаците толкова дълго време? Падайки с гръм и трясък на земята, ставайки равен с всички останали, които до скоро си незачитал и игнорирал, дори наранявал… ти се връщаш в своя коловоз, и ако имаш късмет и верни и истински близки хора- приятели и семейство, получаваш втори шанс, заедно с възможността да поправиш грешките си.

Прошката към близък, обърнал ви гръб в миналото, наранявал ви многократно, разочаровал  ви с надменното си и недосегаемо поведение винаги се оказва по- лесна от тази към непознатия за нас човек. Нужна е голяма човечност и разбиране- неща на които аз самия не мисля, че съм способен, особено ако знам, че е наранен по какъвто и да е начин мой приятел или роднина!

В заключение ще споделя впечатленията си по наскорошната песен на Jistin and T.I. – Dead and Gone и то най- вече от припева:

I’ve been travelin’ on this road to long
Just trying to find my way back home
The old me is dead and gone… dead and gone…

Често се губим по пътя към дома- мястото където някой мисли за нас. Важното е никога да не се отказваме от търсенето му, да дирим правилното си обкръжение, истинските приятели и като цяло мястото, където принадлежим. Жалкото е, когато в търсенето му изгубим себе си, не успеем да се преодолеем и така изчезваме от лицето на земята в онзи вид и с онези емоции, истинските ни, с които биха ни харесали там, където трябва да сме…

И все пак емоцията и правилното й съчетване с разума ни прави най- уникалните същества на тази планета. В много от нас едното надделява над другото- едни от нас действат неразумно и прибързано, а други безсърдечно и грубо. И именно тези ни действия понякога ни карат да се променяме и да кривваме от собствения си „правилен път“.