Въпрос първи: Кой съм?

Живял някога един цар, който много обичал всички растения и цветя. Една вечер, когато тъкмо се бил завърнал от дълъг път, решил да се разходи из градината край двореца. Помнел, че бил оставил точни нареждания на градинарите си как да се грижат за всяко растение. Но какво било разочарованието му, когато открил, че дърветата, храстите и цветята, много от които бил засадил със собствените си ръце и за които се бил грижил сам, умирали.
Натъжен, царят ги попитал какво им има.
Дъбът му казал, че умира, защото не можел да бъде висок като Бора. Борът агонизирал и се вайкал, задето не можел да ражда грозде като Лозата. Горе на асмата Лозата чезнела от завист, че не можела да цъфти като Розата, а Розата плачела за това, че е лишена от силата на Дъба.
На царя също му се доплакало.
Тогава, в най- отдалечения ъгъл на градината видял множество цветя, раздъфтели във всевъзможни багри, изпълнени с живот и радост.
Царят се приближил и установил, че Фрезиите били по- свежи от всякога.
–          Как така растете толкова свежи, далеч от водостока и вероятно забравени от градинарите ми? – попитал той.
–          Кой знае! – отговорили цветята. – Ние винаги сме предполагали, че когато ни посади, искаше да сме Фрезии. Ако си искал да сме Дъб или Роза, щеше тях да посадиш тук. Тогава решихме, че единствения начин да благодарим на живота, който ни даде, е да бъдем възможно наи-добрите Фрезии… И точно това правим.

 

Сега е твой ред. Тук си, за да дариш уханието си на света, в който си се родил.

Просто се вгледай в себе си.

Разбери кой си и не го забравяй.

Няма възможност да бъдеш друг човек.

Можеш да се радваш на това и да цъфтиш, оросяван от собствената си обич, или можеш да повехнеш, самоосъждайки се да бъдеш нещо друго.

Ти решаваш.

 

Self- confidence

Докато гледах предпоследния епизод за сезона вчера за 3-ти път, нещо ми направи силно впечатление. Къде изчезна активния Питър, кой винаги до сега беше ключов персонаж? Защо вече не е толкова важен като герой и личност?

Силите му вече са действително ограничени, той се промени и като характер, като човек. Ставаше все по- невидим и тих, докато вече почти напълно е избледнял. За сериала си е абсолютен ужас да се губи такъв добронамерен по душа характер… поне по моя преценка. Единствено той до сега няколкократно е доказвал колко е мирен и добър по душа, въпреки всичките грешки, които е правил от глупост и наивност. В този случай мисълта „Пътят към Ада е осеян с добри намерения.“ е напълно уместна, особено ако се замислим как за малко не изпотрепа човечеството с вируса, сляпо вярвайки на Адам.

На Салър никога не му е липсвала самоувреност... до сега.

На Сайлър никога не му е липсвала самоувереност... до сега.

Та защо избледня? Сля се с другите и е просто един от многото! Ами да! Той винаги е искал да е специален, да е уникален, да помага на хората. Казва, че сега не му се дава възможността, защото е принуден да бяга за живота си, но нима това е извинение? За него ? За „най- специалния“, както той сам се нарече веднъж в битката си срещу Сайлър? Липсва му нещо на този характер, нещо което би му дало доста повече сили… във всяко едно отношение!..

Самоувереност. Човешкото качество, което толкова често ни изстрелва в облаците. Не се изисква да имаш „мутирало ДНК“, способност или нещо подобно за да бъдеш активен, добър в това, което правиш. Трябва ти просто малко вяра. Вяра в доброто. Вяра в близките. Вяра в справедливостта, в добрия край… Но преди всичко ти трябва Вярата в себе си! Самоувереността, както и това да си наясно със себе си, ти дават силите да продължиш напред, да продължаваш да правиш това, в което вярваш, дори и никой друг да не споделя мнението ти. Че ти си необикновен, специален! Няма друг като тебе. Не си човека от „стадото“, който мисли и върши нещата като другите…

Да осъзнаеш, че си много по- различен от другите, уникален до доста голяма степен може както да те срине, така и да те извиси нагоре. Зависи от принципите и възгледите ти, а и от конкретния случай. Дали предпочиташ да се отличаваш с качествата си (особено ако са добродетели), или ти е по- лесно да се правиш на друг, на част от потока хора по улицата, с който така желаеш да се слееш… зависи от самия теб. От характера ти.

Вярата в собствените ти възмжности

Вярата в собствените ти възможности

Възможно ли е доверието, което започваш да придобиваш, към себе си, да те върне обратно в играта? Да покажеш на себе си и на другите около теб, че можеш! Да им докажеш, че не си просто някой случайно попаднал на това място. Че си там по причина, и с мисия… с цел, поставена за да промениш света около себе си, по един по- хубав начин. Но това е нещо, което може да бъде видяно само през чистото, искрено, вярващо в доброто сърце на един герой.

„Защото не способностите ги правят герои,

а изборът, който взимат

и делата, които правят!“

Who am I ?

За N- ти път останах крайно повлиян от току- що изгледания епизод на Heroes. Гледайки монитора в съзнанието ми вече се въртяха хиляди идеи и възгледи, мисли и коментари, които да споделя тук, в блога си. Но мисълта за смисъла на съществуването изби останалите и зае най- вероятно заслуженото си място.

Всеки ужасно много пъти е чувал думите „Намери си място в живота.“ Звучи много просто, но не всеки така хладнокръвно и рязко решава какво ще прави и какви са целите му. А и поглеждайки тези условия отстрани, те далеч не са достатъчни за да успееш да намериш призванието си. Трябва ти и умението да го правиш. Но това е нищожно в сравнение с най- важното което се иска- вътрешното усещане, желание и воля, убедеността, че си РОДЕН за да правиш не нещо друго, а именно това!

Често сменяме начина си на държание. Дали заради разнообразното ни обкръжение и това как се налага да се държим за да се харесаме пред различните хора, или пък заради целите и задачите, които така високо са ни сложили летвата, че няма начин да ги стигнем всичките ако сме само един човек. На мен лично ми се вижда доста оптимално това и всеки е станал свидетел как сегашните хора малко или много са именно такива. За да оцелееш в настоящето трябва да се адаптираш точно по този начин- също като Сайлър.

"Аз... Сайлър ли съм?"

Колко ли маски е нужно да смениш преди да загубиш себе си?

Жалкото е когато образите които създаваме действат и работят отделно. Не можеш да ги видиш събрани заедно, в една единствена личност. Какво става тогава? Нима всеки, който така сменя държанието си според ситуацията, който не само че е някой, който не е, той дори ВЕЧЕ НЕ ЗНАЕ ИЗОБЩО КОЙ Е?! Коя от всички тези личности? Серийния убиец, борейки се власт; объркания син, който иска просто да остане забелязан; специалния, най- специалния, който може да спаси всички?… вечния купонджия; сериозния философ; супер приятеля, винаги готов да помогне; противния грубиян… Дали е възможно да не знаеш кое от всичко това си ти в действителност? За щастие на мен не ми се е случвало да губя себе си по такъв брутален начин. Но когато съм имал колебания и съм искал да погледна в правилната посока, много пъти, един след друг съм се убеждавал, че има да се направи само едно- да затвориш очи и игнорирайки всичко външно, да се взреш в себе си. Преоткриваш емоциите си и вътрешния ти глас ти шепне и ти показва правилния път, който трябва да поемеш.

Истинската красота на личността се състои в нейната всестранна развитост. Комбинацията на множество добродетели в един човек е нещо само по себе си уникално. И като тест на цялата тази идея е да можеш в следствие на всичко постигнато да намериш себе си, да знаеш кой си, целите си, познанията си, избора който си готов да направиш в името на нещо благородно, нещо по- голямо. Да знаеш благодарение на какво важиш, за кого си от значение и кой е готов да застане до теб по всяко време.

Собствените ни действия ни правят хората които сме. Това какво мислим и какви са ни намеренията остават без значение, ако не правим нищо, за да наложим себе си… за да се докажем! Да оставим следа в историята, била тя тази на роднините ни, на приятелите ни,.. а защо не и световната? За да бележим точно това, за да останем оценени трябва да действаме! И то като себе си, да ни обичат и да ни помнят като такива, каквито сме, а не с някаква чужда маска и чужди за същността ни действия. Но… за да стигнем до всичко това трябва да си отговорим на няколко въпроса… такива като „Кой съм аз?“, „Защо съм тук?“, „С какво съм по- различен от другите?“, „Какво значи да се почувствам жив?“, „Има ли живот след смъртта?“, „Как да живея пълноценно?“ и преди всичко „Как сред всички останали, как аз самия важа, с какво съм от значение?“… Вечните житейски въпроси… :]

***

Mohinder SureshFor every being cursed with self-awareness,there remains the unanswerable question „Who am I?“. We struggle to find meaningful connections to one another. We are the caring friend… The loving father… The doting mother… The protected child. We fight and we love in the hope that somehow, together, we can understand our significance in the universe. But in the end, no one can share our burden. Each of us alone must answer the question… „Who am I?“, „What does it mean to be alive?“, „And in the vast infinity of time, „how do I matter?“

Mohinder Suresh

Scientist, philosopher… hero.

Betrayal and Redemption

hiro-ando1Предателство и изкупление…Честно казано дори не знам как да започна, а темата е толкова широка и е за нещо толкова често срещано в нашия свят…

Да предадеш нечие доверие доста често предизвиква голяма болка. Не физическа, разбира се, но ако ти дойде неочаквано, от някой, който уважаваш и обичаш, е спосона да те съсипе. Може да те промени завинаги и да те измести от сегашния ти път. Като за начало вече се отказваш да вярваш на този човек, после спираш да вярваш лесно на който и да е друг, най- накрая дори и на останалите си близки. Усещаш как си охладнял с времето и не си същия.

Тези дела на приятелите ти, с които са те наранили следва да бъдет разгледани и ако е възможно… да бъдат простени. Казват че „Всеки човек трябва да има доста голямо гробище, в което да заравя грешките на приятелите си.“, защото „Когато създаваш приятелство си закриваш едното око, а за да го запазиш- и двете.“, но винаги „По- лесно е да простиш на врага, отолкото на приятел.“

Не сме били Бог, за да прощаваме, но наистина ли е така? Толкова ли е непосилно понякога да забравиш стореното от близък твой човек? А и често прощаваме, правим го не защото ТРЯБВА, никой не ни задължава- сами сме господари на волята си, но прощаваме и дори забравяме (ако сме достатъчно силни) защото МОЖЕМ, точно защото сами сме си господари!

Болката от предателство не е само в наранения. Когато прегрешилия осъзнае какво е сторил, но е късно да го поправи, най- малкото което може да стори е да си вземе важна поука. Чувството за вина, подобно на това на завист и ревност могат да те довършат, и аз вярвам, че предимно силното чувство на искрена вина може да изпитва към теб само един наистина близък приятел.

Тук може би идва момента да си зададем въпроса „По- добре ли е да се ровим в проблема и да се мъчим да намерим решението му, да го изкореним- всичко с цел да станем по- добри; или да го игнорираме, да избягаме от него, в страх той да не ни погълне съвсем?“ Бих се радвал да чуя мнения по въпроса…

А Изкуплението… е нещо, което не всеки получава. Често ни прощават, за да не загубим приятелството си, но по- важния въпрос е дали ние сме заслужили тази прошка, с какво и дали изобщо ние самите на първо място сме си простили… Защото безусловната прошка, също като безусловната любов, изобщо не е това, което трябва да бъде… peter-nathan

В крайна сметка дали е хубаво да се прощава лесно зависи от случая и конкрения човек… и не смятам, че е кой знае какъв извод изобщо. Но когато виждаме лъжа, измама и предателство, преди да сме готови да дадем опрощението си, трябва да помним, че трябва да го чувстваме, да ни води първо сърцето, а не интересите ни; да помним, че сме свободни хора и че решението зависи само от нас и най- вече да помним, че сме хора, че е човешко да бъркаме и грешим, подведени от едни или други обстоятелства… И ние МОЖЕМ да даваме прошка и снизхождение!